Светът е разпокъсан. Основните ценности се разпадат; фундаменталните принципи са поставени на карта; международните институции - рухват. Не намаляват конфликтите, а само се увеличават: нараства напрежението заради надпреварата в сферата на въоръжаването, която водят суперсилите - въпреки че този изход е нежелан от всички. Геополитиката се превръща в игра с нулев резултат, тъй като успехът на едни е равен на загуба за други. Дипломатическите решения в името на общото благо стават рядкост. Кои са характерните черти на съвременната политика?



Глобалният договор на ООН



постави на колене три принципа на междудържавните отношения: държавният суверенитет, териториалната цялост и ненамесата в делата на други страни. Нито един от тези принципи вече не може да се смята за основен в световната политика. След кървавите кланета, извършени през 90-те години на ХХ век в Руанда и на Балканите, беше взето решение за ненападение над собственото население - една от гаранциите на държавния суверенитет. На срещата на ООН през 2005 г. беше разрешена военна намеса с цел предотвратяването на геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството, но ако обстоятелствата налагат. Този нов принцип за "отговорност за защита" беше приложен през 2011 г. в Либия - и веднага с него беше злоупотребено. Но заради добрите намерения той продължава да действа и днес - независимо че за много хора това е прикрит начин за смяна на неудобни управленски режими.





Международното право свободно се тълкува



в полза на една или друга държава. Когато руснаците анексираха Крим, очевидно нарушаваха международното право. Всички държави остро разкритикуваха това, но не им попречи и те да го нарушат с военни действия, които водят. Извършената наскоро химическа атака в Сирия беше сериозно нарушение на договора за химическите оръжия, но и последвалите бомбардировки бяха в разрез със споразуменията. Руснаците подчертават второто, а държавите, които атакуваха Сирия - първото. Всеки си прави тълкувания според това, което му е удобно.

Преди 20 години светът беше еднополюсен, но днес вече е многополюсен. В книгата си "Стратегическа визия" (2012 г.) Збигнев Бжежински пише, че пред най-голяма заплаха са изправени малките държави, които се въртят в орбитата на големите (за сравнение ситуацията в Крим). Китайските анализатори прибавят нови нюанси в тази картина, като отбелязват, че Китай се развива с толкова бързи темпове, че светът скоро отново ще стане двуполюсен. Но този път супердържавите ще бъдат САЩ и Китай. В краен случай



светът ще остане многополюсен,



но доминираща роля ще имат тези двама играчи.

Американската империя върви по пътя на Британската. Китай - държавата, която е номер две в международната йерархия, вероятно скоро ще детронира САЩ от пиедестала и затова все по-често се разглежда като проблем - съперник или дори враг. Американският политолог Греъм Алисън е преброил 16 подобни случая в последните 500 години, а 12 от тях са приключили с война. Противоречията между САЩ и Китай стават все по-очевидни, върховете в йерархията на властта могат да бъдат разклатени във всеки един момент и изобщо не е ясно как страните ще излязат от тази ситуация.

САЩ, които някога бяха в основата на многополюсния свят, сега сами подкопават устоите му. Президентът Доналд Тръмп



предпочита двустранните споразумения,



тъй като чрез тях огромната мощ на САЩ изглежда още по-внушителна. Затова малките държави винаги са се опитвали да насочат усилията си към международни форуми, базирани на единни правила и стандарти. Сега обаче и международните институции губят влиянието си. Надвисна опасност и от търговска война.

Водени от идеята, че взаимната зависимост може да предотврати нови войни, доста европейски държави решават през 1950 г. да се обединят в Европейското обединение за въглища и стомана. По-късно в резултат на това се появява по-голям проект за интеграция, довел до координация на решенията и до частичен отказ от държавен суверенитет. ЕС стана най-големият проект, реализиран в името на мира. В последните години обаче европейското единство започна да се пропуква, процесите на интеграция - да спират и отново се появи вечният въпрос: има ли смисъл в интеграцията, ако във всеки момент тя може да си вземе "почивка"? И може ли в този случай да приемем, че стагнацията е проява на регрес? Брекзит може да промени ситуацията във всяка страна: единна Европа може да рухне окончателно и тогава всяка от бившите държави членки ще тръгне по свой път. Но пък отстраняването на британската пречка може да даде нов тласък на интеграционните процеси - точно в това френският президент Еманюел Макрон се опитва да убеди германския канцлер Ангела Меркел.





Проектът за европейска интеграция остава уникален



по рода си. Всички останали международни организации, независимо дали регионални или глобални, насърчават само сътрудничеството между суверенни страни. Глобализацията засилва взаимната зависимост между различните държави, но това съвсем не означава, че военните действия намаляват. В началото на миналия век въпреки близките търговски връзки в Европа се разрази Първата световна война. Днес търговията между Индия и Китай бие всякакви рекорди, независимо че външнополитическата обстановка остава толкова напрегната както и преди. Това се отнася и за китайско-японските отношения.

Нарушават се международните споразумения за контрол над ядрените оръжия и разоръжаването. Ако наскоро руско-американският Договор за съкращаване на стратегическите оръжия (СТАРТ II), действащ от 2011 г., не бъде продължен, то за първи път от 1972 г. светът няма да има споразумение за намаляване на стратегическите ядрени арсенали между две суперсили. Договорът за неразпространение на ядрените оръжия все още действа, но е подложен на засилващ се международен натиск. Решението на Тръмп да излезе от ядрената сделка с Иран е удар. Но пък обстановката на Корейския полуостров привидно се успокоява, въпреки че не е ясно какво ще стане в бъдеще.

САЩ вече не са лидер в либералния световен ред, но затвърдиха позицията си на суперсила с възможност да влияят на международните събития, както Русия и Китай. Импулсивен и спонтанен по природа, Тръмп превърна непредсказуемостта в част от своята стратегия. Светът не подозира каква е истинската позиция на САЩ и това разклаща доверието. Работата в полза на стабилен и предсказуем свят е заменена от непостоянство с резки завои.

Статичната и стерилна политика от времето на Студената война се превърна в сложен пъзел, в който властта се променя бързо, както никога досега. В сила влязоха едностранни мерки за постигането на краткосрочни ползи. А съвместни усилия в името на общото благо се прилагат все по-рядко. Намаля стойността на т.нар. мека сила - умението другите да бъдат убеждавани да действат в свой интерес без заплаха от използването на сила.

В книгата си "Геополитика на емоцията" френският политолог Доминик Моаси прави важна констатация. Никога няма да разберем света, в който живеем, ако не започнем да обръщаме внимание на емоционалните основи, върху които се гради геополитиката. Ксенофобията в САЩ, униженията в Близкия изток, надеждите в Азия. В Индия и САЩ - духовност и набожност, в Европа и Азия - светски общества. Руската култура няма равна, но от политическата система има много какво още да се желае. Япония никога не е имала смелост да се извини убедително. Всяка политика, независимо дали добра или лоша, е резултат на емоции и култура.

Накратко казано, светът се разпада. Перспективата, която се разкрива, е плашеща, освен ако не решим да погледнем проблемите в лицето, но тогава ще си направим лоша услуга.

----

* Свер Лодгор е старши научен сътрудник в Норвежкия институт по международни отношения.