В литературата има един такъв стил, наречен "поток на съзнанието". При него авторът пише каквото му идва на акъла в момента - скача от тема в тема, забравя една, после се връща и т. н. В общи линии се получава нещо доста претенциозно, хаотично и трудно за асимилиране.

Е, как вчерашната преса да отрази поредното енигматично пророчество на Симеон II: "Едва ли ще сгреша, ако кажа, че през следващите 2-3 години ще видим поток от хора, които се връщат с набран ноу-хау, с желание да приложат тук наученото навън".

Ето как: "Млади се връщат тук на потоци" ("24 часа" - иронично). "Симеон: До 3 години младите ще се върнат" ("Стандарт" - оптимистично). "Не било проблем, че младите бягат" ("Труд" - скептично). "Премиерът си чака българите от чужбина" ("Монитор" - саркастично).

Щем-не щем, сещаме се за един друг премиерски поток на съзнанието (друг е въпросът дали на неговото или на Стоян-Ганевото), в който сакралната фраза беше "800 дни" и потокът беше от благоденствие. И някак си хич не можем да си представим потоци от учени българи, които в пълно съзнание си потрошават краката да се прибират в родината, в която - примерно - "Бандит на свобода закла младеж" ("Труд"). Щото който се върне, тутакси го турят под ножа особеностите на българската държавност...

Нали помните - в предишното се оказа, че царят не бил имал предвид точно това, ние грешно сме разбрали. Сега пък е пуснал една обтекаема фразичка: "Едва ли ще сгреша, ако кажа..." Върви, че го гони после!

Не за сефте слушаме премиер да говори по подобен начин. Но разликата между литературния и политическия поток на съзнанието е, че ако писателят напише нещо безсмислено, най-много да не го прочетат. А ако премиерът каже нещо такова, медиите се скъсват да го цитират и да го анализират, докато народът се хили накриво и се чеше по врата (според писателя Йордан Радичков).

Щеше е смешно, ако не беше жалко.