Пета седмица вървим с моя помощник Траянчо - в гората и планината. Нощем спяхме в бараките на миньорите и така много се сприятелихме. Вече знаех всичко за него, вероятно и той за мене. Само едно не можех да разбера: болен ли е от нещо, или такъв му е нравът - нищо, ама нищо на този свят не беше в състояние да го раздвижи отвътре.
Един ден ни заваля пороен дъжд. Крихме се тук-там, накрая се довлякохме до изоставена кошара. Вътре нямаше нищо, само на една клечка в зида висеше стара гъдулка.
- Кемане! - извика Траянчо с глас, който ме сепна.
Момчето грабна гъдулката, стъкми я и започна да свири. Запя. Лицето му се измени неузнаваемо, в очите му плувнаха непознати светове и видения. Не го бях виждал такъв. Това кемане се оказа секретът на неговата душа.
Запалихме огън в кошарата, извадих от раницата да хапнем. Траянчо не погледна яденето - продължаваше да пее и да свири. Внезапно се почувствах празен човек. От моите науки за камъните, от моите отличия, дори от любовта и книгите аз не бях си измайсторил такъв магически ключ за душата.
А вие? И вие ли си нямате кемане?
Един мъж и една жена
Пак по време на геологията един от работниците ми все хвалеше жена си.
- Добре де - попитах го веднъж, - че каква пък чак толкоз е жена ти? Опиши ми я.
- Абе жена като баница, да ти кажа. Тънка, дрипава и сладка.
По-късно срещнах и нея. Веднага намерих начин така да върви разговорът, че да я попитам като какъв мъж, аджеба, е нейният човек.
- Че какъв - рече тя. - Ми мъж като голям хляб и топъл кожух.
Село в Беласица
Слънце. Навсякъде зелено. Дива лоза от пясъка на реката покрай дебелото стъбло на кестен - в борба с клонака му, в съюз, отново надолу и после пак нагоре. Гроздето е сладко, бавно става. Сега е още в пясъка, във въздуха и горе на небето.
Коза. Момиче. Мотика за тютюн, излъскана от камъчета. Бодилести висулки на чинари и платани. Горницата оттук на юг ще стане на маслина. Копривката оттук на север ще бъде вече бряст.
Мастика. Песен. Едно лице без възраст. Много, много пек и премълчани мисли. Тях само струните ги казват. А текстът... абе нека лъже.
Миналото, бъдещето и аз
Когато бях малък, купуваха ми все по-голям номер обувки. Слагахме им памук вътре да не ми хлопат като калеври и да не ми късат чорапите. Дрехите ми също купуваха тъй - крачоли и ръкави все трябваше да се подгъват. Разбира се, винаги ми се обясняваше мило и умно, че като порасна, всичко това ще ми бъде "таман". Как може така - голямо момче да не разбира, че дрехите са скъпи? Как може да хленча и да се сърдя?
Аз млъквах. И наистина всичките ми дрехи и обувки след време ставаха "таман".
Само че те тогава бяха стари и скъсани.
Жена
Видях я в един прозорец на улица "Раковски" преди повече от половин век. Връщах се от училище, чантата ми бе претъпкана и лека. Жената се решеше, около прозореца имаше бръшлян. Помня как спрях и останах на мястото си. Помня как тя се обърна към мен и ме видя. Не зная колко време се гледахме.
И сега се гледаме, като затворя очи.
Грозната круша
По време на ловен излет попаднах в местност, осеяна с круши. Земята - тепсия, а дърветата наредени като свещите в торта. Беше сняг, всичко стоеше като рисунка. Само една от тези круши беше грозна. Отчупени клони й бяха оставили белези, короната бе смачкана, малка и ошмулена. Запомних я. Мислех си за шанса в живота, за грозното и красивото, за дърветата и за хората. При следващото ми идване тук потърсих грозната круша, облегнах се на нея да изпуша цигара. Харесах си това дърво. Беше ми мило с неговата съдба.
Веднъж се случи да мина оттук през пролетта. Всички круши бяха цъфнали - бели и кълбести облаци над зеленото. Отново най-грозна беше моята скромна любимка. Цветовете й бяха по-редки. Нищо. Здравей. Нима пък обичта се определя само с красивото, я!
Дойде есента, пак нарамих пушката. Минах оттук - между листата на крушите се жълтееха плодове. Опитах от най-красивите круши на местността - всичките бяха твърди и стипчиви. Когато стигнах до грозната, първо забелязах, че половината й листа са обрулени. По утъпканата земя в краката ми се търкаляха камъни, тояги и клони от нея. Докъдето можех да стигна, всичко беше обрано. За да си откъсна плод, трябваше да я замерям и аз. Хвърлих тояга, паднаха няколко круши. Опитах ги - мед.
Я гледай ти, милата, тя не се била родила по-грозна от другите, а просто по-сладка.
И зарад туй я пребиваха.
Дончо Цончев - визитка
Дончо Цончев е роден на 27 юли 1933 г. в гара Левски. Завършва геология в София. Автор на 57 книги - романи, сборници с разкази и миниатюри, на 5 пиеси и на 4 сценария за игрални филми. Женен, има син и дъщеря и двама внуци - Снежана и Дончо. Утре навършва 70 години.