|
Иван Голев е роден през 1950 г. в София. Завършил е славянска филология в СУ "Св. Климент Охридски". В момента е зам. главен редактор на сп. "Съвременник". Автор на 6 театрални пиеси и на 15 книги - сред които 4 стихосбирки, както и прозаичните "Бронзовата лисица", "Роботът", "Когато бях вълк, а после цвете" и "Охлю/бо/в. Отскоро на пазара е новият му роман "Дани", спечелил номинация за наградата "Хеликон" за тази година.
----
- Днес честваме Освобождението на България от турско робство. От какво не е свободна България в момента и кои са най-големите ти тревоги като българин?
- Май не сме свободни най-вече от себе си. Носим си трагедията, както краставият си носи крастата, и ни доставя луда радост да се дръгнем до кръв. Симеон може да не ми допада поради ред неща, но за едно е прав: чипът ни е сбъркан. Много сме черногледи, дребнави, завистливи. Като индивиди сме талантливи, находчиви, интелигентни, но като народ сме овце, да ме прощават послушните животинки. Макар че не сме и толкова послушни, а по-скоро сме хем вироглави, хем апатични. Чудна комбинация!... Бихме могли да претендираме за по-добра съдба само ако престанем да се държим един спрямо друг като съперници и врагове. С годините все повече вярвам в библейската поговорка: направи добро, пък го хвърли в морето. И все по-малко в другата, нашенската: направи добро - изяж лайно.
Тревогите ми са много. Но най ме безпокои циганизацията на народа ни. Нямам предвид само проблема с циганското малцинство, а декласирането на все повече хора, превръщането им в социални аутсайдери. В центъра на София това може да не се усеща толкова, но иди в крайните работнически квартали, или на трийсет километра в Перник, или малко по-нататък в Радомир. (Сещам се, че Здравка Евтимова ни е дала за "Съвременник" една чудесна повест по темата.) Иди в Лом, в Калофер, в Казанлък, в Ямбол, в Странджанско, по селата. България не е само София, Банско и Златни пясъци. Ще срещнеш все повече обезверени хора, които живеят ден за ден - затова казвам циганизация. Живот без дългосрочна програма, без трайни цели. Безработица или, в по-добрия случай, временна трудова заетост, докато се излапат отпуснатите по някоя програма средства. И после - пак в задънената улица. Колкото до самото циганско население, ако не интегрираме тези хора сред нас, ако не намерим начин да ги образоваме и приобщим, децата и внуците ни ще живеят сред едно все по-примитивно и криминализиращо се население. Днес сигурно 2/3 от тях вече са неграмотни. Какво ще могат да работят те, какво друго ще правят, освен мъжката част да върши престъпления, а женската - ясно какво. Виждаш и сега: влизат с каруците в нивите, крадат реколтата, секат до корен градини, гори. Не виня тях, виня българските псевдодържавници, които изградиха гета, вместо общежития. (Не в буквалния смисъл.) И още нещо. Ако продължи това разтваряне на ножицата между богати и бедни, държавата ни все повече ще се превърне в санитарен придатък към Европа. Петдесетина хиляди богаташи, 2-3 милиона слуги и останалото - лумпени, паплач. Може да са били тъпи Маркс и Ленин, но едно са прозрели: че на богаташа са му по-мили на сърцето другите богаташи, макар и чужденци, отколкото бедните му сънародници. Е, какъв народ ще бъдем тогава?! А господата и дамите, които ни управляват, не ги е грижа за това. Тях ги е грижа само да си уредят личния гечинмек, както би казал Захари Стоянов, и да са по БиТиВи и Канала.
- Вярваш ли на Бойко Борисов, че у нас вече няма мутри?
- Ако той наистина смята това, то интересно какво има тогава? Може би муцуни? Или зурли? Има ги, разбира се, и проблемът не е, че ги има, а че тези срещу тях не са си на мястото. Ако има воля, държавата може да ги смачка за една седмица. Румен Леонидов дори предложи къде временно да ги настанят, само не посочи стадиона. Но държавата не го прави. Защото в страна като нашата, с население по-малко от това на поне 100 града по света, интересите са преплетени като намотките в електромотор. И защото тогава юридическата гилдия от какво ще живее? От узаконяване на договори за продажба на пуканки?
- Ти беше успешен писател и преди 10 ноември. Какъв паралел правиш между двете епохи?
- Успял е смешка, нали? Да, понаписах това-онова, понатрупах някакъв опит, най-вече как не бива да се пише. И толкоз. А за паралела... добре, ето един. Преди имаше ред до смърт. Сега има свобода до хаос. Изобщо, Деяне, животът се оказа доста неподредено място. Но като се замислиш, и на гробищата цари известен безпорядък: един плаче, друг яде жито, трети копае гроб, четвърти краде цветята. А пети гледа изпод пръстта и се чуди за какво е цялата тази суетня... Що се отнася до самото ми писане, бих казал, че разликата е в следното: преди като че ли повече обичах да мистифицирам простото, сега предпочитам да демистифицирам сложното.
- С какво новият ти роман "Дани" се отличава от предишните ти книги?
- "Дани" е най-откровената ми книга. Няма шменти-капели, неразбираеми и за самия мен метафори, басни и залъгалки. Писах, както дишах. Директно, с назоваване на нещата с имената им, защото животът е кратък, а изкуството - мимолетно. Забавиш ли се с фокуса, зайчето избягало. Онова, от цилиндъра.
- В "Дани" е обрисувана много добра, според мен, картина на прехода. Каква е твоята диагноза за прехода?
- Ще ми се да вярвам, че той няма да е с летален изход за повечето участници. Пъзелът на живота ни бе разритан от това капризно момиченце, съдбата, и от оцелелите му картончета започнахме, всеки според силите си, да подреждаме новия си личен пъзел. Ако си съвсем млад, примерно в ембрионалeн стадий, не е фатално. Но на определена възраст, след като дълго си живял като какавида, да се наложи да ставаш орел и да полетиш с най-смелите, е по-сложно. Всеки се опитва да си намери място в новия живот както може - един със зъби, друг с нокти, трети - замитайки с опашка. Аз предпочитам със сърце. Най-сигурният начин да заживееш нов живот е като не оставиш място за повече болка в сърцето си. Или максимум едно ъгълче, за да не забравиш съвсем какво е.
- В книгата впечатляват майсторски описаните сексуални сцени. Как ще отбиеш упреците както на жена ти, така и на моралистите, които ще заклеймят романа ти като порнографски? - Не смятам да давам отчет никому. Щом казваш, че сцените са майсторски, за каква порнография става дума? В порнографията няма душа, има само техника и анатомия. Смея да твърдя, че в "Дани" всички еротични сцени са пропити от много чувства, невинаги, разбира се, любовни. Сексът е нещо основно в нашия живот - като храненето, съня, труда. Как да лиша текста си от него? Чрез секса хората се освобождават от страховете си, налагат властта си, общуват с Бога и, между другото, правят деца. Кое от изброените е вредно? Моят принцип е (вярно, може би малко късно взех да го прилагам), че което го има в живота, трябва да го има и в литературата. Тя е емоционалната памет на човечеството. Защо в паметта му да има бели петна, каквито в реалното му битие няма? Специално ние, мъжете, често мислим за секс и това, по известния бийт-призив, е по-добре, отколкото ако мислим за война. А ако някому тези сцени са в повече, нека ги прескочи и обърне страницата. Или резбата.
- Героинята ти Дани е тийнейджърка, в която главният герой Лазар до края остава платонично влюбен. Кое те спря като творец да напишеш българската "Лолита"?
- Не харесвам побългаряването на чужди образци. То си е препис, макар и художествен. И издава идейна безпомощност и комплекси. Но по-важното може би е, че предпочетох любовта да остане платонична, защото така давам шанс и на Дани, и на Лазар. Иначе той би бил поредният педофил, а бъдещето щеше да остане с една надежда по-малко. Впрочем, забравил съм, Хумберт Хумберт спа ли с Лолита? Не ми отговаряй.
- Какво би искал да кажеш на Ралица, един от най-плътните ти женски образи, ако можеш да я издириш в САЩ?
- "Върни се, патко мила! Знам, че и там не си щастлива, защото щастието не е в парите, а в илюзията, че е в тях. Ти вече нямаш тази илюзия, затова се върни в коневръза при уморените коне, които - самите ти тамошни нови другари го казват - не ги убивали, нали? Върни се да си почивате с Лазар в конюшнята и да гледате през дъските хубавата ни татковина, на която Господ й дал всичко - и зелена паша, и звезди, само дето, вместо грижовни коняри, й дал алчни конекрадци!"
- Нямаш ли чувството, че много от твоите читатели са сред този един милион емигранти, които напуснаха страната?
- И още как! Понякога ми иде да викна: ей, приятели, на кого ни оставихте? Защо да продължаваме да губим собствено зрение, за да отваряме тук очите на слепите? Зъл майтап, ама и истина. Навън са голяма част и от моите, и от твоите съученици, състуденти, хора с нашия вкус и интереси. Тук обаче останахме може би по-консервативните, а защо не и по-страхливите и некадърните. Както и част от децата ни, на които им е мъчно да ни гледат какви сме тикви зелени, но и поради това не смеят да ни изоставят, да не ни изядат прасетата.
- Как може да се помогне на българската литература?
- Има един конкретен, прост и евтин начин и не съм го измислил аз, а го има и в други страни. Владо Зарев също писа за него. Годишно у нас излизат примерно сто романа и двеста стихосбирки. Министерството на културата инициира формирането на жури, което избира петдесет романа и сто стихосбирки. Изкупува по петстотин бройки от всяка и ги дарява на читалищните и училищните библиотеки в страната. Така това, което пишем, ще стигне и до най-бедния читател и ще се запази във времето. И цялата дандания ще струва не повече от цената на два-три луксозни джипа или няколко полета на правителствения самолет.
към собственят си сиромашки народ е не-изчерпаем.
