Днешното занятие е малко по-различно от обичайното. Ще става дума предимно за музициране. Е, и за политика. Донякъде.

Всичко започна с това, че гледах, като никога, телевизия. Чак зяпнах, като чух голям полицейски шеф да обяснява, че: а) само в София са скрити над 7000 (!) следствени дела; б) статистиката в следствието се водила с методите на XIX век. За една бройка да напиша трета серия на темата "Липсващата държава", но се отказах. След като размерите на катастрофата са такива, каквито ни ги казаха самите органи, значи, че хаосът е нарочно поддържан от заинтересовани. И колкото и да ги убеждава човек, че не са прави, няма да се коригират, защото създават бъркотията нарочно. Не - погрешка.

Междувременно пък бях разбрал една друга причина, поради която работите в царщината не вървят. А именно: едно е да преписваш европейски закони, защото така са ти казали, че трябва; а съвсем друго е да ги правиш, макар по правилата, със собствени ясни цели, представи и почерк. Тук има смисъл от даване на акъл, защото май бъркотията е от незнание.

Това ми дойде по музикална линия. Работата, приятели, е там, че



пак правя собствена рокгрупа



Не е лошо, както ставаше в последните години, да се лепвам за вече готови групи за по 2-3 изяви на година. Пести време и усилия. Ама е по-добре да си имаш собствена, за да свириш точно това, което искаш.

Първоначално подходих обаче както нашите държавници - имитативно. Реших какъв тип неща ми се свирят, събрах ги на един диск и почнах да ги разучавам. Саундът, който си бях наумил, се върти около групи като Free, Lynyrd Skynyrd, ZZ Top, Gov't Mule, Mountain и подобни (това - за специалистите сред читателския корпус). След една седмица пот, сълзи и кървясали пръсти внезапно разбрах нещо много важно.

Колкото и подробно да разучиш чуждо парче, ти никога не можеш да влезеш истински в главата на автора. Възпроизвеждаш, папагалската, уж точно до последната шестнайсетинка, но... резултатът не е онова. А не е, защото онзи, който го е писал, е вложил цялата си неповторима душа, уникалния си житейски и емоционален опит, собствения си вкус към изгрева и залеза. Само той си знае защо вместо очевидно необходимия си бемол е джаснал някакво минорно ре септа. И тъй като ти не знаеш как се е стигнало до това, не можеш истински да вложиш себе си в изпълнението - да бъдеш убедителен.

Всичко си дойде по местата, когато ми светна, че собствения репертоар на собствената си група



трябва да си го изкомпозираш сам



С което се и занимавам в последните десетина дни. Не само е по-убедително - по-лесно е.

Не се опитваш да ставаш друг, а подреждаш себе си.

Вярно - по правилата, приети във въпросния клуб, с който искаш да влезеш. В случая - по правилата на гореизброените групи. Правилата са си оттам, но пълнежът, есенцията си си ти.

Пита ме снощи един колега защо в едно парче, вместо да дам пълен сол мажор, се занимавам да го отварям, миноризирам и добавям деветица. Ами защото другото ми звучи постно, провинциално, безпомощно, викам.

Ако сам си правиш нещата и знаеш какво правиш - знаеш правилата и целите, - е по-добре. Излиза по-цялостно. А не, както правят царете в административната реформа: преписали нещо от англичаните и сега се чудят защо не могат да го натресат на леля ти Пена от данъчното в Силистра например... Аналогията с композирането продължава нататък. Например, макар да произвеждам шумни, електрически парчета, седмици наред ги шлайфам на акустичната китара. Чак тогава ги транскрибирам за електрическата такава. Защо? Ами защото иначе става прекалено лесно. Включваш усилвателя, вдигаш страшен шум, всичко ти звучи велико, но междувременно, ако си пропуснал акустичния - тихия, умисления - етап, не си добавил именно онези септи и подобни, които всъщност осмислят цялата работа. И минаваш с някакъв мъжкарски наглед до мажор там, където е по-добре да надиплиш и ми минор, че и някое от по-завързаните ла-та.



Така и в управлението



Ако почнеш още в началото да вдигаш шум каква хармонизация ще пада, крайният резултат е бледа, груба имитация, на която публиката обръща гръб.

А всъщност парчето става истинско едва тогава, когато е отработено от всички членове на групата, работещи заедно на репетиция. Всеки добавя по нещо, някои дантели стават излишни и нещата улягат. Екипност му е майката - нещо, от което нашите управници, представящи си властта като военната йерархия, в която са служили като малки, бягат като от проказа.

Това са вече намеци към следващите управляващи. Сегашните, дето са убедени, че Славейковите са братя, а Златьо Бояджиев е композитор - какво да им обяснява човек за септи, отворени минори и екипност?