|
18 Ноември 2003 17:42
Мисля, че ще ни е по лесно да намерим решение по този въпрос, ако се съсредоточим на него и поне за малко оставим настрана конспиративните теории, въпросите с чии пари работи “мафията” на отворено общество, международното положение и други теми, които обикновено се оказват толкова важни, че ни пречат да обсъдим реалните проблеми, които имаме на да решим. Въпросът за ВНС се свежда до следното – има ли нужда някои решения да се взимат от един такъв специализиран орган с разширено представителство. Ако да - кои. Нека изходим от следните известни предпоставки: ВНС е много по голямо от ОНС с цел да осигури по голяма представителност. ВНС се занимава само със конкретните конституционни въпроси, които стоят пред него. ВНС не може да функционира паралелно с ОНС, нито може да упражнява правомощията му, извън конкретно поставените му въпроси. Същевременно БГ е парламентарна република – т.е. парламентът управлява държавата. Съществува неяснота относно компетенциите на ВНС. Наскоро по очевидно политически причини и в защита на интересите на определени групи КС разшири силно и по спорен начин обхвата на въпросите, които само ВНС може да реши.
Всъщност ВНС е един изключително неудобен орган. За една държава, управлявана от парламент е крайно непрактично да остава без основния си управителен орган месеци наред и всичко да спира докато ВНС не реши поставените му въпроси. Днес целта за по-голяма представителност вече не обосновава съществуването на ВНС - при наличието на референдуми, съвременни медии и комуникации и развиващо се гражданско общество, тя може да се постигне и без нарочен орган. В 19 в. в Княжеството, управлявано от Княза и при липса на това ниво на обществено овластяване, ВНС безспорно е имало своята роля, но не и днес. Съвременното общество има достатъчно механизми за постигане на консенсус и взимане на решения, за да се нуждае от подобни ограничаващи го протези.
Чисто политически – вероятността за вземане на решение за свикване на ВНС е малка – нито дадено настоящо мнозинство би рискувало прекъсване на мандата си само за тази цел, нито пък политическите сили биха били склонни при изтичане или прекъсване на мандата на парламента да отлагат решаването на въпроса за властта със всичките неизвестни, които едни избори за ВНС, неговата работа и срокът на действието му биха породили.
Същевременно, особено при спорното разширяване на компетентността на ВНС с решението на КС, решаването на множество важни проблеми остава блокирано от този непрактичен орган. Настоящите предизвикателства пред държавата ни илюстрират това добре. Без преувеличение можем да кажем, че съдебната власт не работи. Въпросът не е колко преписки са отчетени, а ре ние реално нямаме наказателно правосъдие и спазването на договорите не е гарантирано. Част от проблемите са заложени в Конституцията и сега само ВНС може да ги реши. Има висока степен на консенсус за това, че следствието трябва да премине в МВР. Възелът на проблемите обаче е в неотговорната пред никого прокуратура. Няма никакви гаранции, за това тя да си върши работата. Прокурорите са напълно свободни от обществен надзор при вземането на решение дали да преследват дадено престъпление или не. Няма никакъв извънсистемен надзор за качеството на внесените обвинителни актове. Те просто не издържат в съда и за това бива винен той. При липсата на ефективно наказателно правосъдие, довеждащо до присъди, съмненията за корупция както в изпълнителната, така и в съдебната власт, остават да се трупат в без отговор в общественото съзнание акумулирайки деструктивни степени на недоверие от страна на обществото в неговите органи. Същевременно, централизираната, дълбоко окопала се прокуратура, в която йерархията напомня за феодални зависимости, има твърде осезателна роля в политическия живот и разполага с твърде много възможности за влияние, без да има никаква яснота, в чий интерес става това. Вероятно заради последния факт, въпросът за нейното реформиране, така че тя да бъде поставена наистина в служба на обществото, практически не стои.
Друг актуален въпрос, към решаването на който не можем да пристъпим са правомощията и автономността на местната власт.
Тези конкретни въпроси илюстрират факта, че България е държава в процес на големи промени и ще остане такава още доста време. Тепърва нашето общество ще трябва да оформи своите институции и баланса между тях, така че те да служат най добре на целите ни. Предстои ни дълъг път преди да направим държавата си истински удобна за обществото ни. За конституцията от 1991 г. често се казва, че е реактивна, т.е. че основен фактори при изработването й е била реакцията на опита от тоталитарния режим. Отново главата за съдебната власт илюстрира това добре – нейните разпоредби не разкриват една цялостна концепция за модела и функционирането на третата власт. Те по-скоро са набор от някакви гаранции, че в правосъдието практиките от времето на социализма няма да се повтарят. От там и акцента на независимостта, без никакви гаранции за отчетност и представителност. Хипертрофираната независимост изгражда една висока стена между обществото и магистратите и води до една особена самота на хората в съдебната система– те не чувстват зад себе си обществена подкрепа и поддръжката на мнозинството в парламента или обществото, което иска налагането на закона и е лесно да паднат жертви на конкретни интереси, които имат възможността да влияят на един изолиран магистрат – чрез пари, заплахи, политически или социален натиск, влияние върху кариерата му или семейството му.
На държавата ни предстои да измине съществено конституционно развитие. От една реактивна конституция приета в началото прехода, когато обществото беше много далеч от това да има консенсус по целите на трансформацията си, ние ще трябва да изработим конституционната рамка на своето зряло демократично общество в един променящ се ЕС. Тепърва ще трябва да изпълваме с конкретно съдържание основните държавни институции, ще трябва да ги променяме така, че да изпълняват предназначението си. На България все още предстои да стане една наистина парламентарна република с реално представителен и отчитащ се пред обществото парламент, а не премиерската република, която имаме в момента, с мнозинства, които 4 години се държат все едно изборите са ги изстреляли на луната, от където телевизиите предават репортажи за тях понякога. Предстои ни реалното дефиниране на местното самоуправление, на президентската институция, предвиждането на допълнителни гаранции срещу политиканстване от страна на КС. Красивите обещания на преамбюла, правата и свободите, установени от конституцията с просто преписване от ЕКПЧ (безспорно най добрия модел), конкретната рамка на икономическата инициатива, балансът между социална солидарност и пазарен индивидуализъм – всичко това са норми, които тепърва ще бъдат изпълвани с реално съдържание и дооформяни.
Тези въпроси очертават едно дълго обществено и конституционно пътуване, което ни предстои. В това пътуване за нас ще бъде най-добре да бъдем максимално гъвкави и да имаме доверие на по- неформалните механизми за взимане на решения на разположение на модерното общество и на способността на обществото ни пряко да решава въпросите в дневния си ред. В този контекст ВНС е не нужно и често би било спънка за вземането на решения по важни проблеми. Гаранциите, които то предоставя, могат да се постигнат от система от квалифицирани мнозинства в ОНС, по-широкото използване на референдуми и конкретните процедурни гаранции за представителността в обществените обсъждания на важни въпроси, засягащи общественото устройство. Все пак, като дан на традицията, ВНС би могло да се запази при силно ограничаване на изрично изброените му правомощия: в случаите на приемане на изцяло нова конституция и промяната на държавната територия.
|
