|
Гле'й ти, значи съм жива. От което следва, че всичко, което се случва около мен, е действителност. Действителност страшна и цинична, действителност бездуховна, с която ден след ден все повече привикваме. Действителност са ежедневните убийства, слепите самоделни бомби, заложени в коли, входове и асансьори; децата ни, които безпаметно са се втурнали към безизходния свят на наркоманията, докато наркодилърите потриват ръце и въртят бизнеса си. Държавата нехае, умува над мърляви закони, докато босовете междувременно се стрелят помежду си и това е "езикът" на техните "преговори за преразпределение" на търговски територии.
Заливат ни с шлифовано двуличие. С приватизационен грабеж. С нагло политическо безчестие, в сравнение с което самородната ни демократична проституция, гастролираща из световните бардаци, изглежда почти благопристойна.
Телевизионните екрани атакуват залутаните ни души с мъдри съвети от екстрасенси, с блудкави любовни сериали, с кървави холивудски екшъни (екшън, екшън и само екшън!) - същински наръчници за убийства. Затъваме в апатия, отвратени от мъртвилото на безизходната всенародна говорилня. Или от сляпо самолюбие, чийто откровен синоним е гол егоизъм и страст към финикийските знаци. И не незатворените глави за Европейския съюз, а нещо друго изправя целокупното народонаселение на България пред позорния стълб. То е разтърсващо с недопустимостта си: две невръстни момичета стискат пръсти върху гърлото на приятелката си. До смърт. В буквален смисъл. А други две пребиват служителка на реда...
Господи, докъде я докарахме!
Високите технологии, информационният бум, разните му там мобифони и прочее чудеса на прогреса дойдоха при нас за добро. Поне ги възприехме така - демокрация, широк поглед към света. Но какво се оказа? Всички тези благинки ни връхлетяха тъй неочаквано и бурно, че ни натикаха във фекалиите на собственото ни благополучие. Оказахме се пленници, наобиколени от хищно бляскащите очи на телевизори с многобройни (от пошли, по-пошли) програми, на компютри с интернет и възможно най-злокобни игри, които продължават да убиват и в домовете ни.
Случи ми се да наблюдавам дете на приятелско семейство по време на компютърна игра. Озверено лице, сладострастно-зловещо гласче: "И този убихме, давай, давай... Хайде и този да надупим! Кръв да се лее..." Иначе добро дете, само на 9 години.
Комай вървим - бързо и уверено - към духовната си смърт. Децата ни губят същината на човешкото, живите игри със себеподобните, съприкосновението с природата, която ни е създала. Подгонени от ежедневието, родителите им общуват с тях посредством джиесеми, приспиват ги с приказки и песни на магнетофонен запис. Не остава време за непосредствен разговор за простичките, но вечни неща от живота. За неотменимите добродетели и духовни ценности.
А може би всичко това е демоде? И може би остарявам, но се чувствам неудобно, когато образовани млади българи не могат да цитират поне един куплет от Ботев, Вазов, Смирненски, Вапцаров. Да не говорим, че за тях са съвсем неизвестни имената на такива колоси като Радичков и Хайтов, Емилиян Станев, Вера Мутафчиева... Започвам да се съмнявам дали тези млади хора четат нещо извън задължителните си уроци в гонитба на оценки.
Случва се нещо страшно. Длъжни сме да издирим изход, със зъби и нокти да се изтръгваме от този зловещ капан, в който сами се нахендрихме. Да съживим изконните морални добродетели и обичта към родното. Да внушаваме на децата си, че освен Холивуд, Лондон и Париж има една Копривщица, има Търново, Трявна, Широка лъка... Там, под техните стрехи ще осъзнаем себе си.
А без това всякакво влизане в ЕС и НАТО е от лукаваго. Защото без лично достойнство и самоуважение човек и народ са кръгла нула.
Донесете ми предложение за решаване на Проблемът, ако не и самото Решение!!
(а кръв не тече нито от дъската, нито от екрана на компютъра)
