Драматичните събития в Косово през миналата седмица за пореден път демонстрираха колко нетраен е мирът, наложен на Балканите от САЩ след края на десетилетните юговойни от 90-те години. Подходът на Вашингтон залагаше на краткосрочно регулиране на кризите за сметка на неотменната перспектива от възобновяване на конфликта при евентуално изтегляне на силите, подържащи мира.

Този подход бе мотивиран с изявлението на държавния секретар Джеймс Бейкър от 4 август 1991 г.: "Много старши служители и специалисти в този кабинет смятат, че Европа ще се провали и болезнено ще осъзнае необходимостта от силно американско присъствие". Целта на САЩ е, без открито да препятстват включването на Балканите в европейските структури, да разширят своето военно, политическо, икономическо и културно влияние в региона за сметка на европейското. Ето защо различните инициативи за разрешаване на югокризата, които не изхождат от Вашингтон, се посрещат хладно от САЩ.



Югокризата дава възможност Щатите да се намесват като омиротворител



и арбитър в конфликтите и да демонстрират неспособността на Европа да взема действени решения и да осигури собствената си безопасност без военната помощ на САЩ. Същевременно Америка придобива контрол и налага военното си присъствие в регион, който би могъл да изиграе ролята на свързващо звено между двете основни крила на НАТО в Европа - Средиземноморското и Средноевропейското.

Докато траеха военните действия в Словения, Хърватска и Босна и Херцеговина, в Косово бе относително спокойно. Албанското население на областта възприе тактиката на тотално бойкотиране на официалната държавност и пристъпи към изграждане на собствени паралелни институции, което подготви почвата за бъдещите им претенции за независимост. Същевременно в 90-те години започна масово преселване на косовари в Западна Македония, което рязко промени демографската картина в страната. Натовските бомбардировки през 1999 г. в Косово доведоха до ново нахлуване на албанци в Македония, което постави на изпитание нейната и без това крехка държавност.

По времето на юговойните



действията на албанците в Македония се превърнаха в огледален образ



на ставащото в Косово. Албанското население по подобие на събратята си косовари бойкотира държавните институции. А в края на 90-те години албанският политически елит се оказа подменен почти изцяло с косовари. Например най-известният албански политик в Македония Арбен Джафери е бивш директор на Радио-телевизия "Прищина" и близък сътрудник на Ибрахим Ругова. Това масово нахлуване на косовари в Македония не само промени нейния демографски облик, но и доведе до рязко радикализиране на албанците, което избухна в кризата от пролетта на 2001 г.

Косовските албанци получиха повод да поискат официално независимост от Дейтънските споразумения, сложили край на войната в Босна и Херцеговина през 1995 г. Тези споразумения дават право на двете формации в Босна и Херцеговина - Република Сръбска и Хърватско-мюсюлманската федерация, да поддържат "специални отношения" с техните родини-майки (Сърбия и Хърватска). И косовските албанци поискаха независимост на областта и право на "специални отношения" с Албания. Така, въпреки че косовският проблем не е включен в Дейтънските споразумения,



самите албанци обвързват статута на Косово със съдбата на Дейтънския мир.



Реализирането на амбицията на косовските албанци за собствена държавност (или по-точно, парадържавност) би могло да въвлече целия Балкански полуостров в драматични военни конфликти чрез "ефекта на доминото". Ако областта получи независимост, Сърбия би могла да присъедини Република Сръбска, което ще доведе до разпадането на Босна и Херцеговина. Косовската независимост би довела и до отцепването на населената предимно с етнически албанци Западна Македония. Така на Балканите биха се създали три албански държави, стремящи се към обединение във "Велика Албания". Това би застрашило държавната цялост на Македония и на Сърбия и Черна гора, а оттам - и регионалната стабилност.

Необходимостта порочният възел, обвързващ съдбата на Дейтънския мир със статута на Косово, да се "разплете" или "разсече", бе причина 2 месеца, преди да бъде убит, сръбският премиер Зоран Джинджич да лансира идеята за признаването на



независимо Косово срещу присъединяването на Република Сръбска към Белград.



Тази необходимост накара и настоящият премиер на Сърбия Воислав Кощуница в речта си пред Скупщината, встъпвайки в длъжност, да посочи съхраняването на държавната цялост на Сърбия и Черна гора като приоритет на своето правителство: "За Сърбия думата "статус" в никакъв случай не означава независимост на Косово и Метохия."

През есента на 2003 г. международната общност постави отново въпроса за неуредения статут на Косово, обвързвайки го с изпълнението на стандартите на ООН. На 14 октомври във Виена бе поставено началото на прекия диалог между сърби и албанци, който би могъл да доведе до прекратяване на политиката на налагането на решения отвън за тяхното бъдеще, ако получи трайната подкрепа на САЩ и ЕС. Тя би могла да се очаква от Брюксел, защото десетилетните юговойни нанесоха сериозен удар върху авторитета на ЕС, демонстрирайки неговата неспособност да предотвратява и да разрешава етнически конфликти. Стабилните Балкани са необходими на Евросъюза и от гледна точка продължаването на интеграционните процеси. Независимостта на Косово и по-точно последиците, до които би довела тя, сега са нежелателни и за САЩ. Операцията, предприета в Ирак, заплашва да се превърне в това, което афганистанската авантюра беше за бившия СССР, и Америка най-малкото се нуждае от драми на Балканите.

Необходимостта да се "разплете" или "разсече" порочният възел, свързващ съдбата на Косово и Босна, както и очевидната неспособност на "Дейтънския модел" да функционира без чуждо военно присъствие, дадоха повод в началото на 2004 г. в европейските политически кръгове да се коментира



необходимостта от коренни промени в установеното балканско статукво.



През януари неправителствената организация Европейска инициатива за стабилност (ЕИС) публикува проект, предвиждащ двата ентитета, от които се състои Босна и Херцеговина, да бъдат премахнати и да се заменят с 12 кантона, един от които да покрива територията на Република Сръбска плюс автономната област Бръчко. ЕИС предлага Босна и Херцеговина да стане трипластова федерация с централно правителство, кантони и техните общини. Властите и партиите в Сръбска възприемат предложението за "понижаването" на републиката до кантон за недопустимо.

Като контраудар на предложението за ревизия на Дейтънския мир през февруари дойде сръбската идея за кантонизация на Косово и за конституиране на два ентитета (сръбски и албански), лансирана от премиера Воислав Кощуница. Тя беше дадена с ясното съзнание, че кантонизацията на Косово няма да бъде възприета от международната общност. Но имаше за цел да демонстрира решимостта на Сърбия да не допусне независимостта на провинцията.

Ревизията на Дейтънския мир не само би дала шанс



да се избегне опасността от ново отключване на верижната реакция на сепаратизма



на Балканите. Тя би дала възможност и на ЕС да намери реванш за второстепенната роля, която САЩ му наложи през 90-те години по време на югокризата. Подобна ревизия би била удар за Вашингтон, доколкото Дейтънският мир е безспорен триумф на американската дипломация над европейската през 1995 г. А сега американците са заети с все по-усложняващата се ситуация в Ирак и предстоящите президентски избори, така че трудно би могло да се очаква, че ще съумеят да парират "европейския удар" на Балканите.

Евентуалното реализиране на политическата унификация на Босна и Херцеговина би дало възможност да се постигне действителна стабилизация на региона, като се отстрани възможността Република Сръбска да се присъедини към Сърбия и Черна Гора, а за сметка на това да се намери такова разрешаване на статута на Косово, което да изключва неговата независимост. По тази начин би се съхранила държавната цялост както на Сърбия и Черна Гора, така и на Македония. Същевременно би отпаднала опасността Босна и Херцеговина да бъде поделена между Белград и Загреб.

Така драматичните събития в Косово поставиха пред международната общност въпроса "Достатъчно основателна кауза ли е запазването на регионалната стабилност, за да бъде пожертвано Дейтънското статукво?"

-----------------------------------

* Авторката е доктор по балканска история в СУ "Св. Климент Охридски".