Икономическата история на новото време - модерния свят в който живеем, започва с великата индустриална революция. Овладелите техниката и организацията на манифактурата, а сетне на машинното производство шепа нации правят грамаден скок в производителността. Икономическото превъзходство на индустриалните страни ги превърна в производствения център на света и отредиха на огромната част от света ролята на аграрна и суровинна периферия. Но оттогава насам



икономическата география на света се мени



непрекъснато. Нормата на печалба в едросерийното производство намалява, скъпият труд на индустриалните нации прави възможно и изгодно промишленото производство да се изнесе в нови локации. Вълната на новата индустриализация даде възможност на намерилите вярната ниша азиатски страни за броени десетилетия след Втората световна война да увеличат няколко десетки пъти националния си продукт. Този невероятен прелом направи реиндустриализацията абсолютен хит сред икономическите шамани - специалисти по реструктуриране на колабирали национални икономики. Днес всяка развиваща се страна в света се опитва да повтори азиатското чудо. По същия калъп Международният валутен фонд крои икономическите програми на подопечните си правителства. От години у нас



папагалстваме заучената формула



на чуждия стопански успех с надеждата да залеем Балкана с потоп от чуждестранни инвестиции във вид на изнасящи се към България индустриални производства. По този начин само копираме формата на една политика, която някога някъде се е оказала успешна, без да вникваме особено дълбоко в същността на съвременното световно стопанство. Преразпределението на индустриалната специализация отдавна е преминало своята връхна точка. България е само една от многото страни, които се конкурират за изнасящите се от центъра към периферията на индустриалния свят производства. Но ние имаме уникален шанс и значителен потенциал да участваме в



следващия цикъл на промяна



в световната специализация. Той вече набира скорост и е свързан с най-динамичния сектор на световната икономика - услугите. По същата логика, която караше индустриалните гиганти в следвоенния бум да преместват индустриални производства към периферията на света, днес налага към страни с по-евтина работна сила да се изнасят и услугите. Става дума най-вече за информационните услуги - не толкова производството на софтуер, колкото досадната, мъчителна, нискорентабилна дейност по обработката на информационната лавина. Никога досега светът не е виждал такъв взрив на количеството произвеждана и обменяна информация. Все по-големи разходи са нужни, за да се създава, подрежда, складира и - най-важното - да се актуализира натрупаната информация. При глобалната свързаност, на която сме свидетели, вече е без значение дали информацията за американските пазари ще се обработва в Чикаго, в Детройт или в Ческе Будейовице. Все по-често в стратегиите на мултинационалните компании се споменава



заклинанието outsourcing -



буквално: източване, преливане, изнасяне на скъпите обслужващи дейности извън фирмите, които ги потребяват. Не е нужно една мегабанка да наема хиляди собствени служители за рутинната обработка на сметките, печатането на книжните планини документи и за милионите телефонни справки, които клиентите искат от нея всеки ден. Един индустриален гигант, който работи на няколко континента, има нуждата от десетки хиляди оператори, които да приемат и обработват заявките за доставки, поръчките на клиенти и информацията за плащанията, да пишат и осчетоводяват фактури. Същото важи за всяка компания независимо дали се занимава със застраховане или с комунални услуги. Старият свят вече изпитва информационен шок. Мощността на изчислителните системи не може да компенсира недостига на оператори. Но не само информационни услуги ще се изнасят. Същото важи за рутинните инженерни и технически дейности. Първата страна в света, която разви собствен капацитет за поемане на изнасяните услуги, бе Индия. Същото можем да направим и в България. Това е



въпрос на стратегия и политика,



който трябва да си поставят и фирмите, които тепърва ще навлизат в този нов сегмент, но и държавата като организатор на националното стопанство. Като част от Атлантическия пакт България притежава вече сериозно предимство пред конкурентите с по-евтин труд, защото сигурността на приемащата страна е задължително условие, за да се изнесе към нея толкова деликатна дейност като производствените услуги. Но това не стига. Нужно е да имаме и да развиваме специфичната организация, инфраструктура и най-вече бъдещите кадри, които могат да поемат тази много по-деликатна (и много по-рентабилна от производството на стоки) дейност. Специализацията в услугите изисква хора с висок интелект, образование и езикова подготовка. А това само образователната система и културните институции, т.е. най-пренебрегваните от държавата дейности, могат да ни гарантират.