|
предизвиква повече раздразнение, отколкото симпатия
Защо се получава така? Може би защото никой не се учи от грешките на предшествениците си и не разбира, че в такива драматични моменти пострадалите, близките им и обществото искат няколко прости неща - максимум информация във възможно най-кратко време, добра организация, бързо установяване на причините за трагедията, мерки срещу нейното повторение и наказание за виновните. Точно на това поле всички политици търпят пълен провал. Техните усилия са съсредоточават в посещения в болниците при пострадалите, срещи с роднините на загиналите, отпускане на определени суми на засегнатите семейства, издигане на паметници, сформиране на комисии... Кулминацията при особено тежки случаи е обявяването на национален траур и организирането на тържествено поклонение. Не че това не е необходимо, но е крайно недостатъчно. И не може да изличи горчилката от паниката, която обзема властта в критични ситуации.
Да вземем последната трагедия с катастрофата в Сърбия и Черна гора, при която се удавиха 12 деца. Трима министри и един депутат съпровождаха колоната с пострадалите при завръщането им в България. Към тях в Правителствена болница се присъедини и премиерът. През цялото време някой държавник провеждаше някакъв разговор със свой колега и предлагаше помощ. Външният министър Соломон Паси обяви, че ще координира спасителните работи от Узбекистан и дори обмисля дали да не се върне в България. Дали обаче цялата тази суматоха ще компенсира онези безкрайно дълги 12 часа, през които обезумелите родители безрезултатно звъняха във Външно за информация? Дали не беше по-добре вместо трима министри до Бело Поле все пак да бъде пратен самолет с медицински екип, който да прибере децата бързо? И защо председателят на Народното събрание Огнян Герджиков трябва да лети за мястото на трагедията три дни след нея? Не е ли абсурдно, че Приеполе обяви траур за загиналите малчугани, преди София да измисли какво да направи?
Вярно е, че
няма универсални правила за поведение при трагедии
Но също така е вярно, че политиците у нас винаги се държат абсолютно неадекватно.
Фрапиращ случай за зачеркването на морала от страна и на политиците бе трагедията на 11 август 1995 г., когато късно вечерта на Околовръстното шосе край столичния квартал "Люлин" загинаха 14 войничета от строителни войски. Заради късния час трагедията не бе отразена от националните електронни медии. На следващия ден пък първата новина по БНТ бе хорото, което премиерът Жан Виденов игра на празник в Копривщица.
Опозицията не пропусна да се възползва от трагедията и неадекватната реакция на министър-председателя. СДС поиска вот на недоверие към правителството или поне оставките на министрите на транспорта и на вътрешните работи. Кабинетът оцеля, защото БСП имаше мнозинство в парламента.
И до ден-днешен няма яснота каква бе причината за катастрофата. Нито пък има осъден. Единственият спомен за трагедията е паметникът, издигнат с дарения, около който всяка година се събират близките на загиналите. Показателно е, че от няколко години на помените вече не могат да се видят политици.
Цинизмът на кабинета на Виденов в този случай остави дълга следа, която и до ден-днешен не е изтрита. Само няколко месеца по-късно същото правителство реагира по идентичен начин на друга трагедия. На 3 май 1996 г. трима полицаи бяха разстреляни пред блок 329 в столичния "Люлин". Същата вечер тв репортерката Севда Шишманова намери вътрешния министър Любомир Начев на конкурс за красота в заведение в НДК заедно с манекенката Жени Калканджиева. Фриволното поведение на МВР шефа този път преля чашата и той бе принуден да подаде оставка.
Управляващите от СДС положиха доста усилия да не се представят в същата светлина при следващата национална трагедия - на 2 септември 1997 г. при авария в рудник "Иван Русев" в "Бобов дол" загинаха 7 миньори. Социалното министерство и Комитетът по енергетика веднага заявиха, че ще поемат издръжката на децата на загиналите миньори, ще осигурят работа на безработните вдовици, ще им направят осигуровка за допълнителна пенсия и здравна застраховка на семействата на починалите миньори, както и ще предоставят необходимите лекарства за лечение на пострадалите. Правителството пък наказа ръководствата на холдинг "Въглища", "Мини Бобов дол" и рудник "Иван Русев" за неадекватно поведение след аварията. Сформирана бе извънредна правителствена комисия по случая, която да създаде организация за ликвидиране на последиците от аварията, да установи причините и отговорността на длъжностните лица за инцидента. После тя прерасна в обществено-държавна с участието на представители от Комитета по енергетика, синдикати и други заинтересовани страни. Целта й бе да разкрие причините за постоянните аварии във въгледобива и да предложи ефективна структурна политика в отрасъла.
След като медийният шум стихна обаче, изчезна и ентусиазмът
на правителството. Така и не се разбра как приключи работата на комисията и взеха ли се някакви мерки за подобряване на работата във въгледобива. Знае се обаче, че грижата на държавата е траела 2 години. След това вдовиците на загиналите миньори са завели дела и са осъдили "Мини Бобов дол" да им плаща месечна издръжка от 36 до 66 лв. на дете. Но и до днес не са успели да вземат и стотинка от тези мизерни пари. През декември 2003 г. те се оплакаха на поредния областен управител на Перник - Димитър Колев, и той им обеща съдействие. Не се знае изпълнил ли е обещанието си. Делото срещу виновниците за аварията пък е замряло във Върховния съд и няма изгледи скоро да приключи.
Безспорно най-активни бяха политиците при инцидента в дискотека "Индиго" на 21 декември 2001 г., когато загинаха 7 деца. Още същата нощ на мястото на трагедията и в "Пирогов" се изсипаха куп политици и държавници - премиерът Симеон Сакскобургготски, все още действащият президент Петър Стоянов, избраният му наследник Георги Първанов, председателят на НС Огнян Герджиков, соцлидерът Сергей Станишев, вътрешният министър Георги Петканов и т. н. Въпреки добрите си намерения те по-скоро са затруднили работата на лекарите точно в тези първи най-тежки часове. На следващия ден - 22 декември, събота, парламентът се събра на извънредно заседание, а правителството определи 23 декември за ден на национален траур. Но това не попречи на 23 декември премиерът да замине за коледните и новогодишните празници в Испания.
Разбира се, отвсякъде заваляха предложения за крути мерки - и срещу виновниците, и за предотвратяване на подобни трагедии в бъдеще. В крайна сметка през април 2002 г. бе приета национална младежка програма, която предвиждаше деца до 14 години да не могат сами да посещават дискотеки след 20 ч. през зимата и 21 ч. през лятото, а за младежи от 14 до 18 г. се отпусна още по един час престой по заведенията без възрастен. Идеята беше тези изисквания да се обвържат с издаването и отнемането на лицензи на собствениците на локали. Две години по-късно всеки редовен посетител на нощни заведения сам може да види какви са резултатите от вписаните мерки - в повечето столични дискотеки се чувстваш направо неловко, ако си над 18 години. Периодично полицаите правят хайки за непълнолетни в късните часове, но всичко се разминава най-много с глоба за собственика. Досега не се е чуло да е отнет нечий лиценз. В различни градове на страната на няколко пъти само щастливата случайност попречи да се стигне до повторение на трагедията "Индиго". Причините са пак същите - дискотеки без разрешителни, със слаба охрана, лоша организация и нетърпеливи малолетни.
"Всичко се прави кампанийно, така не се решават проблемите",
призна в средата на 2003 г. тогавашният шеф на Столичния общински съвет Антоан Николов.
Днес все още няма наказан за трагедията пред "Индиго" - съдебното дело няколко пъти се връща за доразследване, броят на обвиняемите се топи и нищо чудно накрая да се окаже, че виновно е само лошото време. Това обаче не попречи на представителите на съдебната власт да се опитат да разчистват лични сметки с нападки кой е причината за забавянето на делото. Май единственото нещо, което ще остане да напомня и за тази драма, ще е паметникът на загиналите дечица. И мъката на близките и приятелите им.
Три дни политиците умуваха как да реагират на нападението срещу нашите рейнджъри в Кербала на 27 декември 2003 г., когато загинаха 5-има български войници, а 27 бяха ранени. Управляващите се оказаха абсолютно неподготвени за кървавата страна на войната. Трагедията завари премиера и военния министър на почивка в чужбина, а външния министър - из дебрите на Рила. Всичко бе оставено в ръцете на военните, чиято основна тактика бе мълчанието. Така българите се информираха за обстановката от медиите. Едва на 29 декември отговорните фактори се прибраха в родината със специално пратен за тях "Фалкон" и заваляха политически декларации, съболезнования и обръщения. 30 декември бе обявен за ден на национален траур, на загиналите бе устроено всенародно поклонение и тържествено погребение.
Естествено с разследването на причините за смъртта на войниците се зае парламентарна комисия. И естествено тя все още не е приключила работа. Прокуратурата и този път реши да извлече дивиденти и обеща да прати свои хора в Кербала, които на място да преценят правилно ли е действано. Докато се накани обаче, местопроизшествието - базата "Индия", бе заличена от лицето на земята.
Драмата в Ирак показа и още нещо - управляващите не разбират, че
от трагедия до трагедия има разлика
- някои са нещастна случайност, други са резултат от престъпна небрежност, трети са неизбежни, тъй като са свързани с поемането на добре осъзнат риск. И не може да се реагира по един и същ начин - с обявяване на национален траур. При първите управляващите трябва просто да поплачат, при другите - да накажат виновните, а при третите - да са осигурили достойно заплащане на заложилите живота си. Само така ще сведат до минимум чисто популистките залитания и ще си спестят напълно заслужените критики. Защото смъртта не е подвластна на забравата. Когато болката утихне, на нейно място идва гневът. И той е насочен най-вече срещу политиците - за това, че са допуснали да се стигне до трагедията, че не са действали адекватно, че не казват и не наказват виновниците и т. н. С годините този гняв не само не утихва, но и се разгаря, защото хората все повече се чувстват употребени и захвърлени. А управляващите отдавна са забравили емоционално дадените обещания. Или междувременно са ги сменили други. Затова и хората не вярват в искреността им. И се дразнят дори от искреното внимание.
|
!
е най-силна!
