Войната между Министерството на отбраната и Генералния щаб, както и личната битка между техните началници навлезе в най-острата си и абсурдна фаза.

Ако досега случващото се между тях наподобяваше поувяхналите закачки между вътрешния министър и главния секретар на МВР, напоследък положението загрубя.

Вече няма тема, по която политическото ръководство на МО и професионалният "мениджмънт" на армията да не влизат в истински битки, в които воюват с всички средства. То не бяха спорове за контингента ни в Ирак и за случващото се в Кербала, не бяха скандали около военното разузнаване и титанични словесни престрелки около Стратегическия преглед на отбраната, не бяха "удари под кръста" за сделки с въоръжение, за достъпа до натовски тайни, за това кой на коя политическа сила е пристанал и кой блокира военната реформа, за това дори кой си държи включен или изключен телефона.

За да се стигне



до поредния абсурден рунд в срамното мерене



"кой е по-най-най-" в ръководството на армията - сделката с БТК. Шефът на Генералния щаб твърди, че няма и най-малка представа какви договорености е приело политическото ръководство на Министерството на отбраната при приватизацията на компанията, в която са немалка част от мирновременните и военновременни комуникации на армията. Тук ще оставим настрана сериозността на този проблем в детайли, яхването му от БСП, както и кой крив и кой прав в сблъсъка между министъра на отбраната и началника на ГЩ. Няма да се занимаваме и с "дребни неща" от рода как може последните двама да не се открият четири дни, как вторият твърди, че не бил виждал изобщо Стратегическия преглед на отбраната, а пък първият пита ехидно дали може би той трябва да му го занесе, как избягват да се появят заедно на публични места, как армията се превърна в куп търговски дружества, занимаващи се само с обществени поръчки и преговори за имоти, зарзават и Ф-16.

Защото думата ни е за това коя нормална държава си позволява да гледа как политическото и професионалното ръководство на армията й се карат по махленски, разиграват театри, в които всички искат да играят главните роли, или пък се държат като "ощипани госпожици" и изобщо не си говорят. И всичко това



за сметка на авторитета и боеготовността на армията



Но за какво изобщо говорим, след като докато според приета от българския парламент военна доктрина армията ни трябва да наброява 45 000 души, правителството приема стратегически преглед и залага цифра от 39 000. Когато един депутат веднъж прокарва закон, според който се намалява пенсионната възраст за офицерите с три години, а две години по-късно същият този народен представител предлага да се възстанови старото положение. Когато в нарушение на всички нормативни актове България има двама човека със звание "генерал". Когато всичко негативно по дисциплината и състава в армията е строго секретно. Когато политическото ръководство, вместо да осъществява контрол на армията, всъщност я управлява, а пък професионалното управление политиканства. Когато



управлението на армията е предоставено на куп структури и институции -



президент, правителство, министър на отбраната, ГЩ, съвет по отбраната, Върховно главно командване и какво ли още не, и често противоречията между тях всъщност са заложени в самите закони.

Армията на една държава е нейното самочувствие. Затова истинският въпрос сега е има ли България върховен главнокомандващ? По конституция, закони и решение на Конституционния съд такъв и във военно, и в мирно време е президентът.

И той е длъжен час по-скоро да сложи край на "тихата война" между Министерството на отбраната и Генералния щаб, както и на театъра, разиграван от техните началници. Вярно, че тази му мисия може да се окаже по-трудна и отговорна и не толкова пиарска, колкото посещение в Кербала, но пък е повече от задължителна

Иначе язък и за рейтинга му, и за армията, и за държавата.