|
Въпросът, кой ще е следващият премиер, не е маловажен и трябва да бъде дискутиран дълго преди изборите. Но подходът в момента е тотално сбъркан.
Най-любимият начин да се лансират имена за премиери са социологическите проучвания. На определено количество граждани се задава въпросът кой трябва да е премиер. Съответно се получава някаква класация с някакви проценти, които ласкаят или отчайват политиците. По този начин обаче може да се прогнозира кой ще е президент, а не кой ще е премиер. Защото изборите за държавен глава са мажоритарни и населението с гласа си го посочва. Премиерът обаче се излъчва от партията, вкарала най-много депутати в парламента.
И се избира след сложни междупартийни договорки,
които изобщо не отчитат мнението на гражданите. Все едно да питаш електората кой да е следващият главен прокурор? Много често с най-големи симпатии се ползват хора, които нямат шанс да застанат начело на изпълнителната власт, защото не са удобни и на собствената си, а и на останалите политически сили.
От друга страна, гражданите не отговарят точно на въпроса, който им се задава - те казват кой политик харесват, кого познават, за кого са чували, а не кого виждат в ролята на премиер. И тази оценка е доста субективна. Как да се отговори обективно на въпроса става ли Сергей Станишев, например, за министър-председател, след като той никога не е заемал този пост и не е показвал може ли да се справи, или не? Той дори в изпълнителната власт не е бил. Трябва ли автоматично да се отписва, защото няма опит? И трябва ли механично да му се приписват пасивите от предишното управление на БСП и Жан Виденов, макар да има сходство в биографиите на соцлидерите?
Може ли Станишев да бъде сравняван със Симеон Сакскобургготски
и Иван Костов, които вече са показали какво могат на този пост? И може ли с тях да се конкурират на равна нога Надежда Михайлова и Милен Велчев, които не са били премиери, но са управлявали като министри? И къде между тях е Ахмед Доган, от чиято решаваща дума зависи името на всеки премиер през последните години?
Проблемът има и друг аспект. Преди време БСП обеща да даде имената на проектокабинета си още преди изборите. Оня ден Стефан Данаилов призова социалистите предварително да гласуват кой ще е премиерът им. Разбира се, че е добре избирателите да имат яснота не само коя партия каква програма им предлага, но и какъв екип ще я реализира. Но при сложната политическа ситуация в България, когато не е ясно кой с какви сили ще разполага в следващия парламент, е доста рисковано официално да се лансират имена на проектоминистри или проектопремиери. Така се отваря поле за компромати срещу тези хора и се ограничават възможностите за преговори за следизборни коалиции. А ако изборът падне върху експерт, а не върху партиен член, и партията не успее да спечели мнозинство за съставяне на кабинет, няма ли този човек да бъде недалновидно употребен?
Затова може би
най-добрата и най-честната към избирателите тактика
е да се предложи конкретна програма за управление в различните области с "отворена листа" с имена, които ще я реализират. Така ще се получи ясна представа какви според една партия са основните приоритети и проблеми на обществото, как те ще бъдат постигнати или решени, и какви, а не кои, хора ще ги реализират на практика. Само че това едва ли ще се случи в България. Тук партиите предпочитат популистките заигравки, предлагат идентични програми и ласкаят егото си с рейтинги. Никога не признават успехите на конкурентите и никога не забелязват собствените си провали. Затова резултатите от изборите винаги ги изненадват. Но вместо да извлекат поуки от наказателния, в повечето случаи, вот, се отдават на нови пазарлъци кой да стане премиер или министър, оправдавайки абсурдни коалиции с имагинерни висши цели. Омагьосан кръг, от който май няма излизане.
влезе в групата на мезетата. 
