От години искам да се отърва от своите филологически етюди. Но все нещо в речника на живота ни ме стряска или ужасява, все нещо съзирам или заподозирвам. По това какво в този речник се появява или изчезва, по това какво се там намества и размества опитвам да позная какво вече с нас е произтекло и какво още има да се случи. Едно съм установил със сигурност: думите идват и си отиват навреме - веднага щом се появи или изчезне онова, което назоваваме с тях.

Още в първата си "Филология за всички" се изсилих да обяснявам как



грубото фалшифициране на словото



замазва, изпразва и просто унищожава стойностите в съзнанието. Проповядвах, че думите имат и нравствен товар, че непредпазливото им (а и нарочно) разместване, подменяне и зачертаване манипулира отношенията и стойностите в обществото. Позовавах се на замяната на човек с пешеходец, на дете с подрастващ, на учител с преподавател, на работник с производственик, на овчар с овцевъд и множество още примери, прости и достъпни, до един безспорни, а някои от тях направо за настръхване на косите. Проследявах как грубото прекръщаване на хора, явления и проблеми им дава и друго, обикновено по-задно място в живота. И разпалено настоявах, че ако поначало словото свързва нещата около нас, то замяната на важна дума с фалшива разкъсва или видоизменя някоя такава връзка.

И че промяната в речника често води до промяна в самия живот.

И не само я регистрира, но може и да я предизвика.

А доколкото



в нашия речник положителни промени няма



от поне половин век, то и животът...

Тази "филология" странно допадна на читателя. Може би защото играта с думи или с числа поначало понятно онагледява действителността. А може би и защото поначало му се харесваше, когато някой опитва да поразрови демагогията, която ни обвиваше отвсякъде. Този сърдит, но и закачлив текст бе здравата препечатван и превеждан. А и яко преписване му удариха колеги и дори съперници по перо. "Приятно вспомнить", както беше въздъхнала възрастната дама от парка, но това тук се разказва не за да се види колко е четен и зачитан авторът на тези редове, а за да стане ясно защо този "филологически" подход му се услади и пасна и защо при всеки удобен случай той не пропускаше да прибегне до изпитаната си филологическа метода. Последваха всякакви други "филологии", между тях и такива за наивници, за несретници, за зевзеци. Толкова много и толкова разточителни, че веднъж дори си казах:



край, ако ще си губиш времето с филология,



гледай поне да е дисертация!

Но тези дни разрових купчина книги в отдавна неотварян шкаф и като ги премятах една по една, попаднах на стара патриотична песнопойка, вероятно изпратена ми от някакъв читател в едно време, когато патриотичните текстове съвсем не бяха на мода. Корицата на книжлето липсваше, а на първата страница личеше печатът на читалището в провинциалното градче, от което някой някога го бе отмъкнал. Читалището се казваше "Съгласие". И тази дума огнено ме жегна...

С това, че сме я извадили от употреба.

С това, че сме я подменили в движение и без да се замислим.

С това, че сме я предали и прежалили.

С това, че е изчезнала почти.

И с нея е изчезнало от нашия живот самото й съдържание.



Самото Съгласие



Онова мъдро и градивно състояние на обществото, което то поддържа заради собственото си просъществуване. Онова убежище, в което нацията от векове всеки път криво-ляво оцелява и лекува рани. Онова рядко, тайнствено, необяснимо, напълно невероятно, но съдбоносно състояние на българския орел-рак-щука, което го е карало да оре нивата си и да излиза от ъгъла на историята.

Кой днес може да преброи само читалищата, които са носили това име... Защо прадедите са им го давали? Не е ли било заради това, че Съгласието винаги се е свързвало с духа, с просвещението, с културата, с напредъка най-сетне? И не ли, обединени около всичко това, те са решавали своите най-насъщни дела в инак традиционно разделеното наше общество? И не ли Съгласието е анулирало политическите им, класовите, нерядко дори верските различия - за да се свърши общата работа. И каквато работа е свършена по нашите земи, тя е свършена не поради прехваленото българско родолюбие, не поради българските дарби и инат, а поради българското Съгласие. Рядкото, инстинктивно, спасително и съмосъхранително, а в тежки дни и победоносно хиляда и тристагодишно Съгласие.

Сега то е изтикано отвсякъде подобно социалистически пенсионер. И името му не се чува дори. Мястото му е заето от

странен, кух, некадърен имитатор - консенсусът



Гурбетчия от странство, а всъщност безделник и конте. Никаква работа, ако се взреш, не ни е свършил той до днес. Само името му се спряга жално и безплодно в призиви и заклинания... Защото консенсусът е просто вреден самозванец, той нищо не умее. И няма бъдеще. Съгласието е майсторът на живота.

Перото ми е болно от ирония. Компютърът ми - също. Но това го говоря сериозно: вън консенсусът, да влезе Съгласието!