|
Какво е за мен Народният театър? Най-лесно е да кажа - съдба. Аз бих добавил: желана и обичана съдба! Като общественик зная каква голяма страница от българската културна история е написана от творците, свързали професионалната си съдба с трупата на НТ "Иван Вазов". Прекланям се пред своите предтечи и се надявам да съм успял да предизвикам тази незаменима с нищо тръпка у своите студенти, които тепърва застават на сцената му.
Валентин Ганев:
Театърът, в който работя. Опитвам се да не прекалявам със сантиментални чувства към него, за да не изпадна в положението на тези, които искат да се чувстват като част от архитектурата му. Иска ми се театърът да търси и намира баланса между квалификацията "народен" и позлатените си фризове. И ако може, всяка година да става на 100 години, за да получава вниманието, което заслужава, във вид на зрители и средства.
Кръстю Лафазанов:
Път. Кръстопът. КръстЮпът. Връх. Храм. Дом. Признание. Делник. Празник. Удовлетворение. Изпитание. Чест. Училище. Чистилище. Съдба. Вековност. Среща с поколенията. Възмездие за илюзии. Вяра, надежда, любов. Столица на Театъра. 100 лица...
Радена Вълканова:
Често понечвам да отключа дома си с ключа от гримьорната. И обратното. Трудно ми е да определя къде се чувствам по-уютно. Ще спра дотук - колкото едно нещо е по-близко до сърцето ти, толкова по-трудно намираш думите за него. А и "смисълът губи смисъл, ако изпишеш с букви онова, което наистина искаш да напишеш" (Иван Вирипаев).
|
|
|