Седя в закусвалня "Кронщат" на гара Варна и чакам момчето да ми донесе шкембе-чорбата. От години е така. Седя и чакам. Без да поглеждам през шубера, знам какво става. Готвачът ей сегинка ще се натутка около казана, ще удари катедрално черпака о баката, ще омагьоса застройките и като ги лисне вътре, ще досвари благинката с тих съсък на устните, което значи, че си свирка от кеф над бълбукащото божествено творение. Шкембе-чорбата ще покъкри на тих огън, момчето ще бръсне снощните трохи от покривката в качето с умрелия фикус и ще ми я донесе. И мога да кажа, че денят започва!

Денят започва, но на мен тъй си ми отиде животът. Както си чакам шкембе-чорбата призори. В което няма нищо лошо.

По-добре човек да си чака чорбата, отколкото края.

Гореща шкембе-чорба в още неразтворената февруарска ранина, дето са се счепкали светлите сили и ордите на мракобесието. Една дълбока купа, а защо не и втора почти вряла шкембе-чорба, вейнала сиромашката си парица направо към зъзнещата гола-голеничка, обръсната до синьо от северните студове и ветрилници душа.

Шкембе-чорба! Застроена с жълтъци от тежки яйца на черна кокошка, онождана от див бунищен тригодишен гащат петел, бито кисело млечице от млада овца първескиня, притурена лъжица счукан каба чесън, стрит лютив червен пиперец, пукани на опушено черно тенеке люти чушлета, омеквали на есенни припеци в домашен оцетец и разбира се, две-три порязаници белнат пшеничен хлебец със златиста коричка и препечения краишник барабар! А накрая една бира! Може и две. Човек винаги трябва да се освестява овреме, особено сутрин, с втората бира в ръка.

Те това и правя, пия си втората биричка и се чудя дали да не викна трета, но викам на момчето да донесе още една шола гореща шкембе-чорба. Пък ако чистофайниците от ЕС ми бръкнат и в казана с чорбата, ще емигрирам някъде, където не се натискат да стават европейци.

Туряйте лютото и нагъвайте чорбата, братя!