------------

Д-р Божидара Пиянечка е омъжена за грък и живее в родината на мъжа си от 20 г. Работи като анестизиолог в болница в Солун. Съпругът й е пластичен хирург. Имат дъщеря. Лекарката се надява и българите да се оправят след влизането в ЕС подобно на южните ни съседи, които пред погледа й добили самочувствие само за 2-3 години.

------------





- Д-р Пиянечка, би ли се представила на читателите.

- Родена съм в Нова Загора през 1961 г., в любимия ми месец май. Но съм живяла там само 2-3 месеца. След това майка ми ме е върнала обратно в София. Детството ми премина в легендарния квартал Банишора. Под погледа на дядо ми, на когото нося и името.

- Какви са първите ти детски спомени?

- Дядо ми беше прокурор. С много проклет, прокурорски характер. Всички хора за него бяха под съмнение до доказване на противното. Единственият човек, когото обичаше, бях аз. Още като съвсем малка, на три и половина-четири години, започнах да усещам на гърба си тежкия му прокурорски характер: за да изляза да играя, трябваше да напиша десет глагола. А за да ме заведе на Витоша, трябваше да кажа десет опери, барабар с композитора. Но и аз не падах по гръб и му правех всякакви гадости - връзвах му опашки на панталона. Когато шофьорът го откарваше в съда и го видеше как се изкачва по стълбите, чак тогава се разбираше, че дядо влачи зад себе си дълга зелена опашка от пеньоар. За такова нещо всеки друг щеше да си изпати жестоко, но аз минавах метър.

- Можеш ли да кажеш, че си имала щастливо детство?

- Да.

- А кой е най-важният белег на щастливото детство?

- Може би щастието не се изразява в нещо голямо и специално, а в малките мигове, които сме изживели. С течение на времето тези мигове се превръщат в цялостно чувство, което ние наричаме щастие.

- Как се разви животът ти по-нататък?

- След гимназията пред мен се изправи дилемата какво ще следвам. Първо исках да се занимавам с рисуване. Сетне реших да кандидатствам право, защото чувствах вътрешно задължение да продължа професията на дядо си. Но преди кандидатстудентските изпити се разболях. И накрая се записах в полувисшия институт за медицински сестри. На една от студентските бригади се запознах с бъдещия ми съпруг Алкивиадис Циандзис - грък от политическите емигранти, роден в България през 1959 г., който учеше медицина. Той ми каза, че рано или късно ще се върне в Гърция - в страната с белите къщи и синьото небе. 2-3 години изкарахме заедно... През юли 1983 г. се оженихме. А на 29 октомври заминахме за Гърция, репатрирахме се, с една дума - с един комплект вилици и лъжици и куфар, пълен с дипломи и удостоверения. Пристигнахме в Солун с влак. На третия ден, в 4 и половина сутринта чух, че телефонът в антрето звъни. Нещо сякаш ми подсказа, че не е на добре. Бутнах мъжа ми и викам: Нещо е станало с баща ми! Той вика: Глупости. Баща ти е здрав-прав човек, нали оня ден ни изпрати на гарата. Чувам, че хазяйката говори на български, тя знаеше български, чух я, че вика: "Ама как така ще й кажа? Не мога да й кажа това!" Действително, предишната вечер баща ми бе получил инфаркт и бе починал. Хайде - обратно в България. Един студ беше, сняг до колене. Върнах се за погребението, а на следващия ден отново хванах влака за Гърция. И започна животът ми в чужбина, пълен с милион трудности. Дълго време не признаваха на мъжа ми дипломата за лекар. Най-сетне той си намери работа, където изкара близо две години без почивен ден. След това получи разпределение, на един остров - Евбея. Четири часа с кола, два часа - с ферибот, половин час по асфалт и после още 30 км по черен път. Само три години преди това там бяха прокарали електричество. На острова изкарахме две години - гледахме прасета, кучета, патици. Купихме си първата кола, пежо 204, взехме 100 000 драхми заем. Сетне отидохме в гр. Килкис, бившия Кукуш. Това бе зимата, когато съм мръзнала най-много в живота си. Мъжът ми ходеше на работа, а аз в началото домакинствах, учех се да правя баници, да готвя, да точа кори за юфка, гледах животните. Учех и езика. В Килкис след време започнах работа като медицинска сестра в спешното отделение. Гърците ме приеха много топло. Там се роди и дъщеря ни Аристея, през 1988 г.

- Успя ли да издириш някои от роднините на Смирненски?

- В Килкис наистина се опитах да намеря някакви роднини на Смирненски, нали родът му е от Кукуш. Имаше един род, Измирлиеви, Измирлис, но те нищо не знаеха за него. Понякога идваха някакви болни баби и когато им правех инжекции или някакви по-болезнени манипулации, те викаха на чист български: "Олеле, майко, олеле." Иначе си говореха на гръцки. А пък аз им виках: "Трай, бабо, за хубост." Хората там бяха с хубави чувства към България.

- Кога реши да учиш медицина?

- Когато отидох в Солунската университетска болница, в интензивното отделение, в център за сърдечни трансплантации. Установих, че като медицинска сестра съм достигнала тавана, нямаше повече накъде да се развивам. Рекох си, защо не взема да завърша медицина? Бях на 33 години. Мъжът ми ме подкрепи. Каза: Ти ако на тази възраст не направиш нещо, после няма кога. Свекървата се съгласи да гледа детето и аз дойдох в България.

- Какви ти бяха първите впечатления от новата, следдесетоноемврийска България ?

- Въпреки че през годините бях си идвала сравнително често, като се върнах тук да уча през 1993 г., нещата ми се сториха отчайващи - само кал и мръсотия. Но след първия учебен ден в Медицинска академия забравих и мръсотията, и калта.

- Как се отрази на гърците влизането в Европейския съюз? Ние сега май сме на техния хал отпреди 20 г.?

- Точно така. Аз заварих Гърция още извън ЕС през 1983 г. След влизането си в съюза те много бързо се оправиха. Тръгнаха пакетите "Делор" и подобрението се усети просто за 3-4 години. Пътищата се оправиха, градовете се изчистиха,

манталитетът на хората се измени, те добиха самочувствие.

Най-много се промениха селата.

- Как е решен проблемът със здравното осигуряване в Гърция? Това е едно от най-слабите звена на сегашното управление.

- В Гърция, първо, здравните каси са много и съществуват от дълги години. Там отношенията между държавно и частно са пределно ясни. Няма джипита. Частникът си е частник, има си тарифи, които са спуснати от Лекарския съюз. Пациентът знае, че осигуровката му покрива еди-какъв си процент от здравните услуги. За спешните случаи си покрит 100% от държавата. Тук забелязвам, че лекарите искат с трици да ловят маймуни. Има мизерни клиники и клиники в цветущо положение. Докато там нивото е почти едно и също навсякъде. Като завърших медицина, с мъжа ми се установихме в Солун. Аз обаче успях да си намеря работа в Серес. Всеки ден пътувах дотам с кола и се връщах. Разлика в двете клиники почти нямаше.

- България как я намираш при сегашното си идване?

- В момента наблюдавам едно общо чувство на несигурност у хората. Тази несигурност е най-неприятната черта на ситуацията у нас днес.

- Ти си анестизиолог. Какво разбра покрай твоята специалност за живота и смъртта?

- Когато спасиш човек, се чувстваш велик. Когато се оправи и го изпишат, той си заминава, без да ти благодари, защото не те познава. Но ти остава вътрешното удовлетворение, че си спасил човешки живот. Но в други случаи пациентът може да остане инвалид. Тогава по цели нощи не спиш и се питаш, правилно ли постъпваме, когато се правим на Господ. Животът и смъртта са тясно свързани - това се вижда най-добре през призмата на нашата специалност.

Между другото, има авторитетни проучвания в нашата област върху хора, които са попаднали в интензивно отделение в много тежко състояние след тежки катастрофи - в кома и прочие. Проучванията са разделили пациентите на две групи - вярващи и атеисти. При вярващите изцеляемостта е с 40-50% по-висока. Това е научен факт.

- Имаш ли случаи от практиката си, които биха могли да се нарекат чудеса?

- Имала съм, разбира се. В Серес дойде един руснак със сцепена глава след побой. Всички го бяхме отписали. След три месеца ми се обади. Живееше и работеше нормално. Сетне се шегувахме, че ако не беше руснах, нямаше да оживее. Местната преса определи случая като чудо. Имаше и едно момиче, което се събуди и проговори след 10-годишна кома. Ако външен човек влезе при нас в интензивното отделение на болницата, на всеки 15 минути ще вижда чудеса.

- Дъщерята ти знае ли български?

- Знае, да. Български, и то на новозагорски диалект. Разчитам много на сателитния канал "ТВ България" за поддържането на патриотичното чувство в семейството, но там са го ударили на пълно лентяйство. Пускат обикновено някакви стари български филми, и то многократно. "Вилна зона" например през последните 3 месеца сме го гледали 6-7 пъти. Документалните им филми също са слаби. Някой в телевизията дълбоко не си върши работата и изобщо не мисли за българите в чужбина.

----

Цитати, плаващи в текста



"Щастието не се изразява в нещо голямо и специално, а в малките мигове, които сме изживели."



"В гръцкото здравеопазване отношенията между държавно и частно са пределно ясни. У нас лекарите искат да ловят с трици маймуни."



"Проучванията са разделили пациентите на две групи - вярващи и невярващи. При вярващите изцеляемостта е с 40-50% по-висока."