Ако ви е писнал джиесемът, а не ви достига характер да го изключите - тръгвайте към Бирма! Само че искайте билет до Мианма. Така се нарича тя днес.

---------------------------

Внасянето на мобилни телефони в тази федеративна република е забранено от управляващата хунта, която красиво се нарича Държавен съвет по възстановяване на законността и реда. Прибират апаратчетата на границата и ги слагат в камерите за съхранение. Но дори и без телефон да се влезе в Мианма никак не е просто - ако сте журналист като мен, предпазливите генерали ще ви откажат входна виза. По-разумно е да напишете във визовия въпросник, че сте счетоводител, както направих аз. Счетоводители (без телефони!) пускат без никакви проблеми.

Има и други поводи, и то наистина привлекателни, да посетите Мианма. През сезона на дъждовете тук влажността е почти 100%. Капките не падат от небето, а се образуват във въздуха направо пред очите ни. Въпреки това Бирма е рядко красив и много странен кът от света, където ви очакват приключения, дори ако пътешествате по най-луксозния начин - по реката Иравади с кораба "Пътят към Мандалей". Името на плавателния съд е романтично - то повтаря заглавието на прочутата балада на Киплинг, посветена, на пръв поглед, на любовта между бирманско момиче и британски войник, но по-скоро - на



Вечния зов на Изтока,



който, чут веднъж от жител на западното полукълбо, вечно ще звъни в ушите му...

След оживения Банкок кацнахме в Янгун - вие сигурно помните столицата като Рангун и... попаднахме сякаш в царството на съня - на отчайващо пуста аерогара, в която всички минали през паспортния контрол се заснемат с телевизионна камера. След митницата ни посрещна екскурзоводът - облечен в националната одежда като всеки бирманец, пардон, мианмец. Той светкавично извади мобилен телефон и, без да му пука за нашето инкогнито (пътувах с моя колежка), бодро рапортува:



"Журналистите долетяха!"



По пътя към хотела екскурзоводът ни обясняваше тънкостите на местната недотам пазарна икономика. Старият Фолксваген Пасат, в който пътувахме, се оказа престижна кола - европейско производство! С ляв волан!

Генералите не разрешават да се внасят автомобили, трябва да се дават подкупи. 15-годишен Мерцедес Е-класа струва 50 000 долара, Тойота Ланд крузър - 200 000 от същите... Иначе народонаселението се вози на японски бракми от 70-те години или на английски реликви (с десен волан) от времето на Втората световна война. По-точно, возят се богатите, останалите се люшкат върху волове.

Мобилните телефони не са позволени не само на туристите, но и на местните. Само една тъничка прослойка от най-благонадеждните и приближени до властта получават разрешение за тази елементарна в останалия свят комуникационна връзка. Само че първо плащат за апарата няколко хиляди долара... С такава лекция започна нашето запознанство с една от най-затворените и бедни страни на Земята.



Мианма не винаги е била бедна -



съсипало я е най-вече богатството й. Изобилната на злато, скъпоценности, полезни изкопаеми и плодородни земи Бирма - най-заможната в региона страна, през втората половина на XIX век става част от Британска Индия. Британците успешно развиват селското стопанство, износа и търговията, но предпочитат евтината индийска работна ръка пред "разглезеното" местно население. Тъй че макроикономиката процъфтявала, а хорицата обеднявали на своето микроравнище... Следва японска окупация през II Световна война, после борби за независимост, гражданска война, строителство на социализма, пълна международна изолация и накрая - военна диктатура. Военните се оказват по-алчни от комунистите, валутата - по-важна от принципите, и преди петнадесетина години, преименувайки Бирма на Мианма, а Рангун в Янгун,



генералите разрешават поне туризма.



Ако сте пътешествали и друг път с корабите на "Ориент експрес", тук с почуда ще установите отсъствието на разточителен разкош - по мерките на компанията обстановката е спартанска. Само обслужването е на обичайното високо ниво, но за това се плаща висока цена - да правиш бизнес в Мианма е жив подвиг. За да се поръчат за ресторанта кашкавал или вино, трябва да се иска разрешение от военните власти с подробна обосновка и детайлно описание на поръчката. След 3 месеца заявката ще получи одобрение, а през още 3 ще се точат доставката и митническите формалности.

Проблеми създава не само местната бюрокрация. В Европа някои сериозно си мислят, че



туристите в Мианма подкрепят режима!



Две австрийски дами признаха пред нас, че се терзали от съмнения цяла година, преди любопитството да победи и се да се озоват в Янгун.

Трудно е да се каже доколко круизите подкрепят хунтата, но по сметките на генералния мениджър Карима Чобани "Пътят към Мандалай" изхранва към хиляда човека на брега, без да се броят 80 души корабен персонал.

Карима е рядко красива жена, която води на кораба почти монашески живот. Сезонът трае 9 месеца, връзката със света е по няколко минути на ден чрез спътник. "Изморих се от суетата, търся себе си" - романтично пояснява Карима. Признавам, че лично аз не вярвам особено в съществуването на романтично настроени мениджъри. Обаче за жителите на Мианма



монашеският живот е нещо обичайно.



Всички без изключение мъже за определен срок стават монаси. Мъжки манастир има практически във всяко село, а към всеки манастир има училище - тук от много столетия е решен въпросът с всеобщата грамотност. Женските обители са значително по-малко, а правилата в тях - доста по-сурови. Защото според будизма монасите са синове на Буда, а монахините - негови прислужнички. Манастирът е и почивен дом, и учебно заведение, и гостилница. Пътувайки из страната (а тя е колкото Германия и Франция, взети заедно) бирманците не ползват хотели, а нощуват при монасите, които безплатно им предоставят подслон и храна. Затова в Мианма, въпреки всичко, няма пълна нищета и просяци - манастирите са отворени за всички, а пожертването на пари или храна е свещен дълг за всеки.

Главният архитектурен жанр в Бирма е пагодата. Пагоди увенчават и най-нищожните хълмчета, пагоди се спускат към водата и дори някои от тях са под водата. За дълбоко вярващите бирманци построяването на пагода е



сигурен начин да си подобрят кармата.



Които нямат пари да си построят собствена, украсяват готовите храмове със злато. Златните листенца с микроскопични размери са най-оборотната местна стока, трилиони от тях покриват пагодите и фигурите на Буда, популярните светини с течение на годините се затрупват с тонове злато и накрая дори губят първоначалната си форма.

Жителите на Мианма обожават да говорят, най-вече да критикуват правителството и да разясняват тънкостите на местното вероизповедание, при което будизмът мирно съжителства с традиционната вяра в духове - натове. Натовете обитават свещената планина Попа, към върха на която водят 777 стъпала с приседнали върху тях поклонници и маймуни.

"Аз съм будистка - казва екскурзоводката ни, - и в натове не вярвам! Но все пак гледам да не ги дразня, за да не си докарам някой проблем..."

Приблизително по същия начин са устроени и отношенията между народа и властите.



Правителството е навсякъде -



във вид на шизофренични червени транспаранти ("Да дадем отпор на външните и вътрешните врагове!"); във вид на златни паметници на националния герой генерал Аун Сан; във вид на многобройни казарми и безчислени инструкции по най-глуповати поводи. "Правителството затвори тази стълба, - ни обясниха в един храм, - за да не падат туристите от нея".

Срещите с правителството са неизбежни - когато се връщахме от Мандалай в Янгун, летището бе обкръжено от войска, а във въздуха кръжаха антикварни МИГ-ове: оказа се, че очакват някакъв второстепенен генерал от провинцията. Когато вечерта на същия ден отлитахме за Банкок, МИГ-овете и кордонът си бяха все още там - генералът закъсняваше.

...И в лудия Банкок ни се стори, че сме се върнали към нормалния живот!

-----------------

Страницата подготви: Александър Василев