|
------------
Венци Симеонов не е първият български спортист, който успява да се реализира в друга държава. Той, заедно със съотборника си Христо Златанов, обаче са сред от малцината млади лъвчета, които се изградиха като елитни състезатели в чужбина и днес са основата на една от най-силните волейболни нации за последните 20 години - Италия.
"Предател" беше най-използвана дума от крайните запалянковци към италианския национал Симеонов. Но предател ли е той? "В България нищо не ме свързва с волейбола, защото аз дори не съм тренирал тук. Всичко
дължа на италианската школа
и отборите, които хвърлиха хиляди евро за моето изграждане. Нямаше да бъде коректно да обърна гръб на всичко това", обяснява 199-сантиметровият Венцислав.
Всичко това изглежда странно на фона на това, че баща му Каспар Симеонов е може би най-големият волейболист в Пловдив за всички времена. В този спорт генът често играе важна роля, а примерите, в които децата на големи волейболисти успяват да ги наследят, са много. За Венцислав обаче думата "волейбол" дълго време не е означавала нищо приятно, нито пък спортът е изглеждал като реална перспектива за успех в живота. "Мразех искрено волейбола. Вкъщи само това се говореше и обсъждаше. Нямах никакво намерение да се занимавам с този спорт, както и не съм го правил в Пловдив", споделя Венцислав. По това време той предпочитал учението и твърди за себе си, че е бил силен ученик. Спортът се изчерпвал с ученически баскетбол, поради високия му ръст.
Съдбата си казва своето и Венцислав не успява да избяга от кармата. Когато е на 15 години и половина, по време на ваканцията, заедно със семейството си гостуват на Любо Ганев и Борислав Кьосев в италианския алпийски град Кунео и между другото е пробван в школата на местния "Алпитур". Оказва се, че го харесват и в този момент волейболът се превръща в начин на живот. След половин година Симеонов се връща в Италия именно, за да тренира в школата на "Алпитур". "В първия престой, който продължи около месец, идеята въобще не ми допадна. После обаче решихме да опитаме и в началото на 1993 г. се озовах отново при Любо Ганев. Живях при него, гледаше ме като свой син. Той ми помогна
да се приспособя към живота,
защото всичко бе непознато - нова азбука, нов начин на живот", споделя Венци. Наемат учителка, за да овладее езика по-бързо. Прави първи крачки и в спорта.
Само 3 г. по-рано това изглежда абсурдно. На 13-годишна възраст Венци получава зверска контузия, при която левият му крак е счупен на 3 места. "Глезенът ми беше обърнат наобратно и беше издаден напред. Ортопедите в Пловдив твърдяха, че ако въобще проходя отново, ще е чудо", спомня си волейболистът.
Следва 1 година на лечение и възстановяване. В първите 40 дни е на екстензия, след това 3 месеца в гипс, а в следващите 8 правят раздвижване на крака. "Бях като малко дете, което се учи тепърва да ходи. В началото никой не вярваше, че ще мога да ходя нормално отново, а вижте сега какво стана", казва Симеонов.
Всъщност със старта на спортния път пловдивчанинът е принуден да се откаже от голямата си мечта - да стане архитект. Той завършва с отличие средното си образование в Италия, но е наясно, че трудно ще може да съчетава две професионални кариери. "Отдадох цялото си внимание на волейбола. Ясно е, че мога да правя или едното, или другото, но не и двете едновременно", казва Симеонов.
Оттам нататък историята е позната и може би много типична за син на голям български волейболист. Преминава през всичките възрастови групи в "Алпитур", влиза в мъжкия състав, но дълго време е резерва. Решава да се отдели от клуба, в който се развива като спортист, и отива във втора италианска дивизия в състава на "Кафе" (Монте Салерно). Става втори реализатор в лигата като
отбелязва 1000 точки,
което е забележително постижение. След още един сезон във втория ешелон, той се връща в елита - в състава на "Монтикяри".
"Развитието е част от целите на един играч. В "А2" е много тежко и там бяха много учудени от постижението ми", казва Симеонов, който от 2000 г. неизменно играе в елитната дивизия на Италия. Тази година има шанса да бъде и сред титулярите в тима на селекционера на "адзурите" Джанпаоло Монтали, а това пък го доведе във Варна срещу екзалтираната публика. Симеонов не се появи в титулярната шестица в първия двубой, но влезе като резерва. Посрещането - мощни освирквания и тук-таме обидни подвиквания. "Това е естествено, нямаше да бъде нормално, ако ми ръкопляскаха. Аз все пак не играя за България, а срещу България", заяви волейболистът, комуто някои от зрителите след двубоя поздравяваха и му се извиняваха "ако нещо сме те обидили".
"Този двубой беше много емоционален за мен. По-скоро беше приятно изживяване, особено заради присъствието на президента на България", споделя волейболистът и уточнява, че никога не е бил канен да играе за нашия национален отбор. Той нямаше шанса да участва във втория мач, тъй като по-рано през деня получи хранително натравяне и едва не припадна на последната тренировка.
След толкова години в Италия, основният въпрос е какъв се чувства днес Венци Симеонов. "Българин, естествено. Когато си прекарал тук първите 7 години от живота си, няма как да се чувстваш друг. Италианец съм само като волейбиолист, във всяко друго отношение съм българин", отговаря той и припомня факта, че не се е отказал от българското си гражданство. Италианските вестници пък често го описват като
българо-италианеца Симеонов
От чисто имотна гледна точка много повече неща го свързват с Пловдив, отколкото с Италия. Единствената недвижима собственост, която притежава, е именно тук. Преди около година с баща му купиха къща в стария Пловдив, където по думите му "архитектурата е уникална и неповторима". Те притежават и къща край язовир Батак, което е любимото място за почивка на фамилията. "Когато се върна в България, първата ми работа е да отида на риба. Това е голямата ми страст", раказва Венцислав и обяснява как използва всяка по-дълга почивка в първенството, за да се прибере в истинския си дом.
За това, че много неща го свързват с българското, говори и фактът, че от известно време най-близкият му човек е баскетболистката Гергана Славчева. "Засега не мога да прогнозирам как ще се развият отношенията ни. Това е Божа работа", твърди Симеонов.
Освен това той предпочете през новия сезон да се събере в един отбор с другия българин в италианския национален тим - Христо Златанов. Двамата ще са съотборници в "Пиаченца". "Когато пристигнах на лагера в националния отбор ни сложиха в една стая. Говорихме много, той ме агитира да приема офертата на този клуб и сега ще продължим да сме заедно", разказва Симеонов.
И все пак кой е днес той - Венцислав и Винченцо Симеонов, както обичат да го наричат в Италия. "Аз съм и ще си остана Венцислав цял живот, независимо къде ще ме изпрати съдбата. Винченцо е само за удобство на италианските медии и колеги, които трудно произнасят истиското ми име", твърди волейболистът, с което ни убеждава, че все пак е повече българин, отколкото италианец.
|
|
|