----

1. Привет, Америка!



Имаше един период, в който с Камен Донев помагахме на Тодор Колев за радиопредаването му "Как ще ги стигнем американците" по VOA. Един ден, в края на пролетта, докато слизаме с асансьора, Тодор ми казва: "Подпри се някъде, да не паднеш. Заминавате за Ню Йорк като бонус от радиото. Има самолетни билети, единствено трябва да си намерите къде да спите". Аз си казах, че ако ще и под Бруклинския мост да спя, пак заминавам за Ню Йорк - градът от сънищата ми. Обадих се на Камен, а той не може да повярва. Аз тогава живеех на един таван и на една от стените ми имаше голям плакат на нощен Манхатън. В Ню Йорк кацнахме след 10 часа полет, в 22.30 ч. И директно влетяхме в моя плакат. От летището ни поеха приятели, веднага направихме тур на нощен Манхатън.



2. Атентатор



Като президент Петър Стоянов правеше абитуриентски балове за сираци в президентството. Канеше много изпълнители да свирят и пеят благотворително. Като благодарност на следващия ден даваше за всички прием с чаша шампанско, пак в президентството. И така, рано сутринта сме се събрали всички на входа. Но за да се влезне вътре, трябва паспорт, а половината нямат такъв. Това съответно е повод за неистов смях. Аз обаче гордо размахвам паспорт, който по случайност нося в джоба, и доволен се отправям към детектора за метални предмети. И в момента, в който тръгвам да мина, се разнася здраво пищене. Вадя ключовете и стотинките от джоба, понечвам да мина втори път, пак пищене. Охраната ме накара да се пребъркам по-старателно. Аз обаче се сетих, че в джоба ми има една малка устна хармоничка и я извадих. Тръгвам да минавам вече уверено, отново пищене. Охраната взе да ме гледа леко подозрително. Накараха ме да си сваля елека и да го пусна на лентата. При което виждам как лицето на гарда се опъва, докато гледа нещо на екранчето. Извика той колегата си и започнаха нещо да коментират. Попитаха ме: "Това вътре патрон ли?". А аз: "Какъв патрон?" Но в същия момент, в който казаха патрон, аз се сетих, че не съм обличал това елече от есента и за последен път съм го носил при снимките на някакъв американски екшън от рода на "Кървав спорт". Охраната само хвана с два пръста елека и ме накара да отворя ципа. В същото време случката се бе вече разнесла и всичките ми колеги се наредиха да гледат сеир. А те междувременно бяха влезли, макар и без паспорти. Аз започнах да обръщам работата на майтап. Обясних на охраната, че патронът е останал от снимки, че всъщност не е патрон, а само гилза. То пък се оказа цял неизгърмян патрон. Пробвах всичко. Включително и неща от сорта: "Аз съм актьор във Военния театър, нас на заплата ни раздават по едно кашонче патрони". Срещу мен - каменни лица, нищо не минава. На всичко отгоре пристигна още охрана. Обградиха ме и ме вкараха в една стаичка. По едно време при нас влезе Николина от пресцентъра и като разбра какво става, каза, че гарантира за мен. Пуснаха ме на нейна отговорност. Най-сетне се качих в приемната. Но в момента, в който влязох в залата, зад гърба ми веднага застанаха двама гардове. И не се отделиха нито за секунда. На излизане с цялото си нахалство си поисках патрона обратно, че ми е скъп спомен. Преди да ми го върнат с единия от охраната проведохме задълбочен разговор за серията и годината на производството на патрона. Два дни преди това пък носех едно дебело яке, в което имаше 6 патрона. Тогава вече никой нямаше да ме спаси.



3. Симулант



Като дете майка ми много държеше на музиката, а баща ми - на футбола. Аз обичах и двете неща. Топката бе част от ученическите ми принадлежности, всяка секунда свободно време ритах. А пък в интерес на истината не ми се свиреше много. Но трябваше. Много обичах, когато баща ми следи колко свиря. Той сядаше пред телевизора с гръб към пианото и гледаше мач. Аз пък сядах на пианото с поглед извърнат към телевизора. Той не можеше да види това. Но за да тече някаква музика, си измислях мои мелодии. Оттогава датират и моите първи микрокомпозиторски начинания. Следобедът, след като уж съм се упражнявал, отивах на урок при корепетиторката на операта. Тя живееше в една къща в центъра на Стара Загора. Аз се качвах по стълбите и с върха на епидермиса докосвах звънеца, за да ми е чиста съвестта, че съм звъннал. А то звън няма как да се получи от такова леко докосване. После се връщах, вдигах рамене и казвах на майка ми: "Чаках, чаках, но я няма. Звънях". И директно изхвърчах навън с топката.



4. 24 часа работа



Явих се на кастинга за "Изпепеляване". Беше през януари. Режисьорът Станимир Трифонов ми каза, че съм 15-ият кандидат за ролята. Аз го успокоих, че това не ме обижда. Той заяви, че търси точния човек, на което му отговорих, че точният човек стои пред него. Но това не бе лишено от смисъл, защото прочетох сцените, които ми дадоха. За първи път така ми залепна текст, много високо ниво на сценария. Започнахме снимки. В същото време обаче аз вече репетирах с Теди Москов "Фантасмагории"-те в театъра. Бяхме на финалния етап, пред премиера, няма как да се откажа. А филмът се снимаше на брега на Дунав: в Белене, Русе и Свищов. Започна едно нереално всекидневие: сутрин от 9 до 13.00 ч репетиции в театъра с Теди, в 13.00 ч ме чака кола на продукцията и тръгвам за Белене, в 16.00 ч съм на терен, половин час грим и започват снимките. Те продължаваха до полунощ. После обратно за София, защото трябва да съм сутринта на репетиция. Едва издържах, толкова тежко бе. Но удовлетворението бе невероятно. Осмисли ми се цяла година от живота. Точно по същото време Андрей Кулев ме покани да напиша музиката за дебютния му филм, а Стефан Командарев ми бе дал сценарий да мисля над него. Вълшебно преживяване.



5. Първи урок



Приети сме в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян с асистент Тодор Колев. И сме много доволни. Първи учебен ден. Вече сме се разговорили помежду си, разбрали сме кой какъв е. Аз се оказах най-малкият. Идват преподавателите, и двамата върли пушачи. Но не палят цигарите, само се оглеждат нервно. Тодор Колев казва: "Бе, Коко, тук няма пепелник". А проф. Азарян пита: "Кой от вас е най-малкият?" Мълчание. Никой не знае какво следва. А той: "Кой не е ходил в казарма?" И аз плахо вдигам ръка. А проф. Азарян казва: "Стефане, мойто момче, ти отсега ще отговаряш винаги да има пепелник в аудиторията". Аз съвсем се стреснах, защото нито познавах академията, нито ми идваше нещо наум. Слезнах долу, пресякох улицата и седнах в "Прага". Тя тогава беше хубава сладкарница. Избрах една маса, близо до тази на сервитьорките. Върху нея една камара красиви, мраморни, големи пепелници. Срам не срам, издебнах, грабнах един и право в академията. Те, като видяха какво нося, се втрещиха. "Стефане, какво е това, моето момче?", пита професорът. Аз отговорих, че е пепелник. И си разказах всичко. А вместо да ми се скара, той стана, стисна ми ръката пред всички и каза, че точно така се действа, когато трябва да се свърши някаква работа. Това ми бе първият урок в академията.

----

Записа: Деси Тодорова