В "Образ и подобие" на Радичков има мотив, който чудно описва държавническата мъдрост. Мине се, не мине, чалнатият самодържец, когото всички хвалят за прозорливостта му, измъква любимия си фикус от саксията, отбелязва, че пак не се е хванал, и го забожда. Грижливо.

Тая притча ми се явява, когато видя управленски програми, обещаващи вкореняване на средната класа. И нито една сериозна гаранция срещу изкореняванията. И пак мъдър самодържец.

Понеже сериозните проблеми са лични, ето една лична история; сигурно тя има милион вариации.

Дядо беше от средна ръка - среден жп чиновник с мустаци, с лъснати обувки, с трепет пред тройка кебапчета с бира, с харесване на Вазов пред Яворов и с мъдрости като "немците може да са фашисти, ама са специалисти". Със заем от Популярна банка през 1936 г. построил двуетажна къща с двор от 843 кв. м в с. Надежда, сега гето в гр. София. Изплатил заема с наема от един етаж, изучил децата, изкарал войната. После



настанили наемателите до живот с нормиран наем,



стигащ за тока и водата. Затова, а и защото не можеше да ги изгони, дядо не ги обичаше. През 1973 г. отчуждиха къщата за междублоково пространство. Умря в оборотно жилище, като разказваше как му съборили дома, нищо, че го обезщетиха с две панелки във вход, събрал улица "Знеполска".

Както при всяка естествена смърт, обстоятелствата са случайни. Но не е случайно, че по това време статистически умираха и идеологически бяха заклеймявани като еснафи онези, които са средна класа по начин на живот. Това е не толкова социално, колкото психологическо понятие, изразяващо усета за справяне с живота със собствени сили. Затова тези хора не обичат обобщения, когато иде реч за сериозни неща: къщата, децата, разходите и спестяванията. За приходите не мислят тъй напрегнато, защото знаят, че могат да ги спечелят с труд. Освен това са убедени, че трябва да плащат редовно данъци и сметки - не от солидарност, а за да им е мирна главата; да замитат пред къщата, за да им е хубаво, като тръгват на работа; да харчат по-малко,



за да остане нещо за "черните дни" и "белите ръце"



на децата. Което предполага да ги пердашат, щом хвърлят хляб на земята и носят двойки от училище.

Иван Хаджийски ги описва в своята "Оптимистична теория за нашия народ". Ефектът е като при четене на бабините рецепти: да се разплачеш от мъка, че вече не се готви и не се обяснява така вкусно. Баба умря седем години след дядо. Може би случайно, но месец преди смъртта си беше получила оценката за отчуждаване на едно място в Сливница - за паркинг и склад, по 0,10 лв. за кв. м, цената на вестник "Работническо дело" и два трамвайни билета.

Дядо и баба умряха с поколението си - ражданите между 1900 и 1912. С известно опростяване може да се каже, че тъкмо те са българите с най-дълъг опит във вкореняванията и изкореняванията на усредненото съществуване. На този опит сега му казват преход.



Сравнително спокойно те са живели малко:



като деца - десетина години в началото на века, като млади семейства - десетина години между 1928-1939, като пенсионери - пак десетина години между 1964-1974. През останалото време са били обект на държавни и междудържавни изтръгвания: мобилизирани, пленявани, преселвани от Тракия, Македония, Западните покрайнини, Добруджа, заселвани из "стара България", стреляни отляво и отдясно, интернирани, кооперирани, преценявани според расови, класови и партийни критерии за заемана длъжност, за чуждестранен паспорт, за разрешение за учене на децата им, че даже и за погребение. Със смъртта им свършва историята на средната класа в България. Нейни надгробия са Живковата конституция, аграрно-промишлените комплекси и панелните гета - една троица, окончателно поставила собствеността в зависимост от държавния произвол. Подпомогнат от поетичните изблици срещу еснафството при възпитанието в единство, творчество и красота, той уби задълго възможността за средна класа, така както държавата, дадена за лично ползване на партийната върхушка, за дълго блокира самосъзнанието на обществото. Черпеща опит от буржоазното време, върхушката продължи да се разпорежда в името на въображаемите си идеали със собствеността на хората.



По този начин се запазваше собствеността върху властта,



скрита зад масова партия. Когато партията-държава не издържа на конкурентния външен натиск, а вътрешен липсваше, тя се размножи, за да запази държавния произвол върху собствеността с почти същите методи и с преките наследници на всички управляващи през последните стотина години.

Затова техните плямпания за здрава среднокласова структура и лъжите за стратификация, при която образованието щяло било да дава шанс за бъдещето, скриват истината за средната класа с опиума на демократическата педагогика и с обещанията за евростандарти. Разбира се, днес е по-лесно да се убеждава. Еснафите егоисти, които можеха да центрират живота си в тесните рамки на дома и семейството, умряха отдавна. Иначе квадратен метър нива пак се отчуждава на добра цена - колкото един вестник и два трамвайни билета. Този път за магистрали.