|
--------
1. Гаражният театър
Преди десетина години децата от Подуене решиха да си направят театър. И аз, нали съм на един акъл с тях, им дадох гаража си. Вътре беше сцената, а вратите служеха за завеси. Декорите си ги правехме сами от подръчни материали. Между друго на същата тази сцена беше първият концерт на "Каскадьори", но сега за театъра ми е думата. Привечер дечурлигата се маскираха и разиграваха всякакви сценки. Правеха се на приказни герои, на бандити, на пирати... с една дума веселба. Отпред винаги беше пълно с народ: майки, баби, лели. Мои приятели идваха най-редовно да се забавляват. Бедата обаче е, че познавам всички идиоти в тая държава. И още по-лошото е, че с всички тях се харесваме. И така една вечер, докато най-прилично си вървеше представлението, на сцената се покатери един Сашо. Пиян като каруцар, но никой от нас не беше забелязал. Обяви се за "цар" с аргумента, че няма приказка без цар, и взе да се разпорежда като истински монарх: "Ти, хлапе, доведи царската дъщеря! Ти, малкия, тичай за ракия!" На бабите и лелите, дето до този момент гледаха умилено чедата си, им се изправиха косите. Малко по малко театърът западна. Не заради Сашо, а някак си от само себе си.
2. "Мирно!" за оня с кръпките
Тъкмо се бях прочул по политическите митинги през 1990-1991 г. и гостувам на "Хоризонт на вълните на младостта" в националното радио. Времената бяха такива, че хората изключително емоционално възприемаха всичко. Телефонът се запали от слушателски обаждания. При мен сега малко се поуталожиха нещата, но тогава си бяха поляризирани или в едната, или в другата посока. Едни много ме обичаха, други страшно ме ненавиждаха. Средно положение нямаше. Някои викаха: браво! Други крешяха в ефир: как може да го каните тоя с кръпките. На телефонистката й изпуши главата. И накрая жената вдигна ръце. Аз се махам, казва, ако искаш ти им отговаряй. Така че взех лично да вдигам слушалката, да се представям като телефонист и ми беше много интересно. Никой не подозираше, че гостът в предаването сам коментира себе си и изслушва всякакви хули и комплименти. Тогава от омразните приказки съм запомнил следната: "Онзи там веднага да го махате! Ще дойда да запаля радиото от три страни едновременно!". Имаше такива заплахи. И значи вдигам пак телефона и чувам глас: "Ало, кой е?" "Българско национално радио" - отвръщам. "А ти кой си?" - пита човекът. "Дежурният телефонист" - признавам честно, защото действително го раздавах такъв. "Ти седнал ли си, бе, момче?" "Седнал съм". "Веднага да станеш прав!". "Защо?" "Защото такъв герой като Васко Кръпката ви е на гости и всичките трябва да стоите прави". Аз викам: "А ти седнал ли си?". Даже малко съм полегнал, казва. Беше си пийнал така... Я веднага стани, викам. "Що, бе?" "Защото аз съм Васко Кръпката... "А той: "Верно ли? Ставам, ставам, ставам..."
3. Изритан от таксито
Веднъж по малките часове се качваме с един приятел в такси. Ама добре сме се почерпили. Точно до фазата да ни раждат всякакви щуротии главите. Сядаме на задната седалка. По едно време по радиото тръгва мое парче, забравил съм вече кое точно беше. Но ние с приятеля ми само това и чакахме. Взехме да си говорим в тъмното: "Абе, тоя келеш Васко Кръпката как може такива тъпи текстове да пише?! Какви са тия бири, тия скари, тия кучки, песове и прочее, какви са тия глупости... Не става ли да изпее една песен за луната, за звездите, за любов, за романтика, за прекрасното бъдеще... И така си се бъзикаме. А шофьорът си кара, мълчи и не се обръща назад. Един вид спазва професионалната етика. По едно време обаче таксиджията спря колата, явно много му дойде на човека, и рече: "Момчета, културен мъж съм, но ако продължите да говорите против Васко Кръпката, ще ви изхвърля с ритници на тротоара".
4. По стъпките на Керуак
При първото ми пътуване до Щатите още на третия ден се качих на камиона на Жоро и минахме през три щата в четвърти. Изминахме разстояние приблизително колкото от България до Северния полюс само за една седмица. Идеята беше да обиколим САЩ като героите на Керуак от "По пътя". Един камион, една раница, той караше, аз спях отзад и му свирех на хармоника. И когато пресичахме Мисисипи, аз му казвам: Спирай. Той вика: Не може да се спира тук. А аз: "Не ме интересува, ей сега ще скоча". Той удари спирачките и отвори капака на камиона, все едно, че има проблеми с двигателя. Аз се спуснах до Мисисипи и целунах земята пред нея като Христо Ботев Козлодуйския бряг. Защото обичам тази река заради музиката, която се носи по нейните мътни води, и заради това, че точно тази музика ме е направила свободен човек.
5. Индианец от Подуене
Пак в САЩ. И пак обикаляме с камиона. Накрая стигнахме град, който се наричаше Бъфорд. На входа на селището имаше табелка с надпис: "Население - 2". Т. е. двама жители. Град от двама човека. Трудно е да не се запознаеш с местната общественост. Единият гражданин имаше магазинче за индиански облекла, сувенири и атрибути, а самият той приличаше на стар индианец. Бъфорд е близо до град Шайени. Предположих, че и самият собственик на дюкяна е потомък на шайените. Аз носех индианска шапка като Дънди Крокодила, шарена такава. И едно индианско сетре, такова дето му се казва канадка, а и си приличам малко на индианец... И само влизам в магазина и му викам: "Сиукс?" А той се засегна: "Ноу, шайен! А ти от кои си?" Отвръщам: "От Подуене". Никога не съм го чувал, казва той. "Подуене е на другия край на света, приятелю - уточнявам, - не е възможно да си го чувал". И така, той ме помисли за индианец от Подуене, а аз си купих от него един амулет, който си сложих на шапката. Талисманът е от Мечета стъпка, стария индиански вожд. И в това градче, представяш ли си, има само двама човека. Но нямат провинциален комплекс. Живеят си спокойно, не се оплакват и са готови с всеки минаващ да станат приятели. Това ние няма как да го схванем. Един българин в Чикаго ми казва: "Е... ги у американците, не можем да ги разберем. Я го бунем, он ми вика "екскюз ми"...
---
Записа: Милена Димова
|
|
|
|