През последните дни на стария век по сергиите в София се появи библията на фашистите "Моята борба" на Адолф Хитлер. Полицията иззе книгата, но не откри кой е издателят. Малко по-късно, навръх Нова година, пред очите на президента и премиера, които се сляха с народа на площад "Батенберг", се развя знаме със свастика.

Това може да мине за малък инцидент, но също и за симптом на вирус, който вече е инфектирал цяла Европа - ултранационализма.

Миналата година беше белязана с цялостно настъпление на крайно десните партии в цяла Европа. Въпросът е дали България ще бъде подмината от тази тенденция. Причини за безпокойство има, но за да ги усетим, е редно да си припомним какво става около нас и най-вече да се опитаме да обясним защо.

Последният удар на крайно десните се случи съвсем наблизо. Ултранационалистът Корнелиу Вадим Тудор получи 33,06 на сто от гласовете на румънците за президентския пост, а неговата партия контролира около 26 на сто от парламента. Заради успеха на Тудор Европейският съюз постави на комшиите тежки условия за изваждането им от негативния шенгенски списък. Това показа тревогите на Западна Европа за процесите в северната ни съседка. А те не са без основания, при условие че Тудор е обвиняван в отявлен антисемитизъм и е прочут с нетърпимостта си към ромите и етническите унгарци. Почти всички западни наблюдатели се опасяват, че демократичните промини в северната ни съседка ще спрат и ще се появи политически режим от сорта на този в Словакия по времето на Владимир Мечиар или този на Леонид Кучма в Украйна.

Мнозина свързват възхода на Тудор с тежките реформи в Румъния или дори с провала на структурната реформа в страната. Може и да е така, но западните наблюдатели пропускат факта, че това всъщност е част от тоталния възход на крайно десните партии в цяла Европа.

Така както в Австрия управлява партията на Йорг Хайдер, във Франция Жан Мари льо Пен трупа сила година след година, в Чехия, Белгия, Италия, Украйна крайните националисти са реален фактор в политическия живот.

Още в началото трябва обаче да разделим национализма, който съществува в Западна Европа, от този, който се появява в източната й част.

В страните на ЕС възходът на крайните националисти е породен от самата евроинтеграция. Държавите от ЕС доброволно са ограничили суверенитета си заради обединението. Например проблемът как Франция да продава сиренето си не се решава в Париж, а в Брюксел, т. е. не от френското правителство, а от съюза. Всеки член на ЕС е принуден да понася последствията на позитивните, но и на отрицателните управленски решения на Брюксел. Правителствата в повечето случаи трудно могат да влияят на пазара, особено що се касае до политиката на мултинационалните компании.



Национализъм или популизъм



Австрия стана първата страна от Западна Европа, която е управлявана от крайно десните. Тя първа усети настъплението на популистките партии. Основната риторика на Хайдер бе насочена точно към загубата на суверенитета на държавата. За да може да участва в процеса на глобализация на икономиката и политиката, Австрия се отказа от един от стълбовете на своята следвоенна същност - неутралитета. Виена пое сериозен път към НАТО, присъедини се към ЕС, стана външна граница на Шенгенския съюз. Сега австрийците губят работните си места заради наплива на унгарци, словаци, хървати. Свидетели са на непозната за тях криминална активност на източни мафии.

Вследствие на отхвърления си неутралитет Австрия бе принудена да се съобразява с политиката на ЕС и Шенгенския съюз за разширяване на изток - нещо, което не се харесва на обикновените австрийци. Популистката риторика на Хайдер успя да събуди националното чувство на австрийците и да им даде просто обяснение на иначе сложните глобални процеси, засегнали страната. Той декларира подкрепата на държавата-нация, която трябва сама да взема решения за това, което касае нея. По този начин сравняваният с Хитлер австрийски вожд обра вота на хората, които не възприемат обединението на Европа - или по-скоро негативите на това обединение. Националистът Хайдер показа един вид отпор срещу загубата на суверенитет и влиянието на икономическата глобализация над страната му.

Имиграцията носи със себе си и множество негативни явления, които настройват обществения дебат на националистическа вълна - безработица, престъпност, сблъсък с чужда култура.



Отблъскване на чуждата култура



В глобализиращото се общество хората все по-често се обръщат към своята етническа идентичност и намират спасение за нея в своята културна среда със съответните символи и традиция. В западните общества ограниченият суверенитет превръща държавите в рамка, в която сила набират различни миникултури. Това поражда противоречия между малките общности, особено когато те се конкурират на пазара на труда или за доминиране над другите.

Не случайно дори германският канцлер Герхард Шрьодер обвини колегите си политици от опозицията, че използват опасни националистически аргументи при дебата за имиграцията в страната, защото настояват имигрантите да признаят германската култура за доминираща. По неговите думи Германия няма нужда от идеята за доминираща култура, а трябва да стане по-интернационална и по-модерна.

Въпреки това националистическата риторика дори в най-чувствителната в това отношение държава Германия се засилва.

Но тя на практика се засилва навсякъде. Неотдавна на германското правителство се наложи да забрани десноекстремистката Германска националдемократическа партия (ГНДП). Вътрешният министър Ото Шили оприличи тази партия с НСДАП на Адолф Хитлер.

В Белгия, която се превърна в сърцето на обединена Европа, огромна популярност набира антиимиграционният Влаамс блок на Филип Девинетр. В неговите очи пришълците от източните страни и Африка се приравняват към престъпниците. Тази логика превърна партията му в трета по сила във Фландрия с близо 10 процента подкрепа на гласоподавателите.

В съседна Франция Жан-Мари льо Пен отдавна престана да бъде наричан клоун, след като Националният фронт, който той създаде през 1972 г., вече е истински фактор във вътрешната политика на страната. Негови поддръжници са не само хората от крайните квартали на Париж и дълбоката провинция, но и известни личности като Ален Делон например.

Подобна антиимигрантска организация, наречена Народна партия, съществува и в Дания. И тя вече държи електорат от близо 16% от гласоподавателите.

10% от гласовете държи и Северната лига в Италия, която също изповядва антиимиграционни идеи.

Норвегия не остана по-назад от другите европейски държави и може да се похвали с крайно дясната Партия на прогреса, която на изборите през 1997 г. спечели 15% от гласовете.

По същия начин националистите в Швейцария държат акции за 20% от гласовете.

Доскорошната социалистическа държава Чехия също роди националистическо недоносче в лицето на Републиканската партия. Един от лидерите й - Ян Вик, обича да казва, че в Чехия няма място за каквито и да е имигранти, били те от Източна Европа или Азия. Тази партия притежава и другата черта на своите побратими - нежелание за доброволно ограничаване на суверенитета.

"Ние не сме се откъснали от Русия, за да се обърнем на 180 градуса и да се предложим на империалистите от Запад", казва Вик.

Чехия обаче се явява буфер на двата типа ултранационализъм - западния и източния.



Източният ултранационализъм



В Източна Европа, така както в Румъния, национализмът има други прояви, макар в основата си крайно десните течения също да са породени от глобалните процеси и загубата на суверенитет.

Това не са страни, към които има емигрантски натиск, дори точно обратното - те са източник на емиграция. В източните страни няма тези облаги, които западните държави получават наред с пасивите от обединението - свободно придвижване, спазване на универсалните човешки права.

Поради преходния си период от комунизъм към демокрация източните страни нямат тези регулатори, които да държат примерно нивото на безработицата ниско, да създават социална защита на хората над определена възраст. Точно обратното - обикновените хора губят сигурността, която са свикнали да получават при тоталитарната система.



Загубата на суверенитет



също води до възход на културите на малцинствата, но сблъсъкът на култури на Изток води до етнически противопоставяния вместо до конкуренция. В повечето източни държави доминиращият етнос не се отказва от този си статус доброволно - дори обратното, както в Украйна например, тенденцията е да се налага на малцинствата приемането на господстваща култура. Руското малцинство в Украйна на практика е целенасочено потискано от обществото - ограничава се използването на руски език, не се допуска участието на руснаците в администрацията, без да признаят украинско самосъзнание.

На практика в страните от бившия СССР се провежда подмолен "възродителен процес". Всички имена се трансформират в унисон с доминиращата местна култура. Например Екатерина в Грузия се превръща в Ека... В Украйна Владимир се превръща във Володимир. Този реваншизъм на доскоро потискани култури се проявява в други форми и в други държави, както е на Балканите, където, както е известно, се пролива и кръв.

Глобалните тенденции обаче изискват в източните държави да се спазват все повече човешките права и културната идентичност, ако искат да просперират. Но липсата на икономическа стабилност създава предпоставки за възникването на партии, чиято риторика е анти-нещо си. Против циганите, против турците, албанците. Нещо в смисъл: ако сте в нашата държава, ще играете по нашите правила.

За да се види разликата между Изтока и Запада, е достатъчно пак да се даде пример с Йорг Хайдер. След като ЕС наложи санкции на Австрия, управляващата коалиция бързо смени реториката. Оказа се, че Хайдер създаде инициативи, за които източните държави само могат да мечтаят.

Неотдавна външният министър на Австрия Бенита Фереро-Валднер лансира идеята страната й да изгради стратегическо партньорство със страните-кандидатки за ЕС и организира конференция по тази тема. Правителството предприе и други мерки, които убедиха партньорите на Австрия, че трябва да махнат санкциите.

В Източна Европа ултранационалистите не сменят реториката, това ги прави и опасни.

Чудо ли се случи или не, но България засега е встрани от тази зараза, която върлува в Европа. Поне засега е феномен. България обаче има своите популистки партии, които обират вота на националистично настроените българи - БББ, ВМРО. Новите граждански движения и партии от сорта на Боневата също играят на тази струнка. Тази тенденция обаче ще се засили, след като България ефективно излезе от шенгенския списък и, дай боже, се приближи към ЕС. Креслото на ултранационалистите в политическия живот на страната вече се кове и скоро можем да видим и табелки с надпис "търсят се".