Времето тече като вода. Вече сме в третото хилядолетие. Това, че преди Христос е имало десетки други хилядолетия, не ни интересува. Религията надмогна историята и ни прикова към своя календар. Ако човек не е достатъчно грамотен, може да си помисли, че всичко на този свят е започнало от яслата във Витлеем. Ето как легендата, превърната в култ, е обсебила човешкото съзнание и е станала символ на дългия път. По всичко личи, че хората, народите и обществата предпочитат приказките пред фактите. И то най-вече онези религиозни приказки, които ги откъсват от земните беди и им обещават втори живот. Разбира се, и приказките не са вечни, но понякога продължават дълго. Не случайно преди появата на християнството човечеството се е кланяло на стотици други богове, които надали са били по-глупави или лоши от нашия дядо Господ. Спомнете си само имената на Озирис, на Ваал, на Зевс, на Кетцалкоатл, на Тангра, на Один и на редица техни двойници, които са осмисляли духовно и разрушавали фанатично цели цивилизации. В този смисъл пътят до Иисус не е нито празен, нито изключителен. Той е просто продължение на световния религиозен епос. Ето защо и до днес Бог не е фигура, а понятие. Една загадка без отговор, чрез която човек търси отговор на всичко, което не може да си обясни.

През изминалите две хилядолетия легендата за Христос роди църквата. Църквата от своя страна роди религията. Тя разказа и преразказа галилейските притчи и сказания, за да приземи образа на Бога до човешките мащаби. Това бе истинска революция в общественото съзнание. Най-сетне (чрез сина си) Саваот тръгна сред хората като един от тях, готов да поеме и съпреживее мъката им. Така християнската църква стана не само духовен, но и социален символ на небето. Тя превърна страданието в изкупление и внуши на човека, че кръстът на Голгота е най-прекият път към безсмъртието. Тази религиозна мистификация създаде нов морал, който измъкна света от старите варварски религии. От историческа гледна точка това бе епохално събитие, което създаде хиляди мъченици и герои, чиято нравствена слава е непреходна.

Но само няколко века след Христовото ходене по мъките, църквата се отклони от примера на своя Учител и от храм се превърна в тотална идеологическа организация. Тя изкова от кръста меч и замени евангелските молитви с удобни за делото й догми. Милиони загинаха, докато хората разберат, че догмите се оказват по-важни от учението... От тогава, та до наши дни църквата е воин, сляла храма с държавата. Христос отдавна не е нейният син, а нейно алиби. Босите му крака са позлатени, сълзите му са стъклени, а мислите му са редактирани така, че да обслужват силата й. Той вече не е човешка легенда, а икона, една преиначена историческа сянка, чиито следи по пясъка на времето са заличени. Ето как след две хиляди години фарисеите отново тържествуват. Единствено изкуството все още търси човека в Иисус, но и то предпочита фантазията пред фактите. Затова всички, които все още почитат сина человечески, често бъркат вярата с църквата. А те са толкова различни, колкото са различни Иисус и папата. Христос няма нито корона, нито жезъл, нито трон. Той продължава да е босият пророк, който съди храма. Не храмът като символ на доброто, а като институт, като къща на лицемерието.

Не бих посегнал към тези еретически мисли, ако една медия не ми зададе въпроса какво мисля за религията през третото хилядолетие. Смятам ли, че приказката ще продължи и че Бог, какъвто и да е той, все така ще влияе върху човешкото съзнание. Отвърнах откровено, че не смятам. Знанието и духът са отишли толкова напред, че надали земята ще се нуждае и занапред от едно ирационално видение. Човекът, прекрачил в новото хилядолетие, знае вече повече от всички досегашни богове. А дори и онова, което все още не знае, е във властта на бъдещите му възможности. В този смисъл Саваот, Аллах или Буда ще отстъпят пред науката. Пред онова могъщо изригване на човешкия гений, което не измисля небето, а го превръща в поле на дейност. Вече всички знаем произхода на Вселената, на видовете, на човека, за да чакаме отговор от религиозната мистика. Дори знаем кога ще угасне слънцето. Това не са заблуди или залъгалки, а най-дълбоко проникване в тайнството на природата, която създава и руши себе си. Вече не Бог, а самият човек е способен да предизвика потопа, да унищожи Содом и Гомор, да клонира, да възкреси мъртвата плът, да превърне кита на Йов в машина, да полети като ангел във всемира. Ето защо приказката ще свърши, за да освободи изцяло разума и да го направи всеможещ. Така виждам третото хилядолетие. Без Бог, но с божествени постижения. Без храма в Ерусалим, но с хиляди нови храмове на знанието, които ще надхвърлят възможностите на всички божества, църкви и религии.

Знам, че говоря като еретик, но нали еретизмът е в основата на прогреса. Той не унищожава вярата в доброто и съвършенството, а обратното - разпалва огъня й. Превръща я от първобитно усещане в пожар на духа, в стъпка напред, в тържество над илюзиите и заблудите. Без капката еретизъм още от времето на Сократ и Хераклит светът би бил друг. Сега, през третото хилядолетие, което едва започва, тя има своя нов шанс. Дано не се лъжа. Дано онова, което предстои, не попадне във властта на нова приказка. Защото, макар и всесилен, разумът е склонен на мистика. Та нали не друг, а той измисля боговете, за да се бори с тях.