Ако сравните стопанската карта на България днес и преди десетина години, само контурите на територията подсказват, че това е същата страна. От картата са изчезнали не само отделни заводи, а и цели отрасли. Няма го например каростроенето. Най-големият някога в света производител на електрокари - "Балканкар", практически не съществува. Опустошено е машиностроенето. За корабостроителници говори вече съдът, като стане дума за несъстоятелност. В електрониката процъфтява само производството на фискални касови апарати. На път са да изчезнат торовата промишленост, стоманодобивът и тежката металургия, та дори и текстилната промишленост.



Измеренията на колапса



претендират за световни рекорди. Навремето Партията с гордост отчете, че само за 5 години (1982-1987) сме построили втора България. Натрупаните в резултат от това дългове няма да могат да платят и внуците ни.

Днес Партията със същата гордост може да отчете, че само за последните 5 години сме успели да свием България наполовина - закрити са над половината работни места, ликвидиран е към 2/3 от производствения капацитет на промишлеността.

Вземете например торовите заводи. От 1997 до 2000 г. продажбите има са намалели тъкмо наполовина - от 335 на 158 млн. долара. Стоманодобивът за същия период се е свил от 715 на 414 млн. долара. Машиностроенето стигна през 2000 г. едва 74% от оборота си за 1997-а, което, разбира се, е под 1/10 от обема на производството през 1989-а. За военните заводи не знам - службите не казват. Погледнете,



остана ли работеща индустрия?



Кабинетните икономисти веднага ще ни посочат успехите на тютюневата промишленост, увеличила продажбите си с 22.52% от 1997 г. насам. Ще споменат фармацията, цветната металургия, туризма и софтуерната индустрия. От всички заклинания за успехи и растеж вярно е, че реален ръст има само в тютюневата и в софтуерната промишленост. (Продажбите на български софтуер са се увеличили над 2 пъти след 1997 г., най-вече защото в тази промишленост е нужен повече човешки, отколкото паричен капитал). Всички останали отрасли, изброявани сред отличниците на българската индустрия,



ръстът е силно съмнителен.



Макар да отчита близо 9% ръст за 2000 г., продажбите във фармацията всъщност са намалели с 18.6% след 1997-а. Същата работа и в цветната металургия - 6% ръст миналата година, но общо 17.8% спад за годините на единствено вярното управление. Туризмът пък за същия период бележи ръст на продажбите с цели 18%. Викайте ура! Но вижте, че за това време нетният доход на хотелиерите е спаднал въпреки увеличения обем - за да пълнят хотелите, те са принудени да работят почти без печалба. И въпреки това продажбите през 2000 г. (77 млн. долара) паднаха с 24.5% под нивото на 1999 г., когато Косовската криза съсипа сезона.

Начертаната с помощта на ценни международни съветници стратегия за българската промишленост е ясна:



произвеждаме примитивен и евтин продукт.



С всяка година намалява степента на преработка на българската продукция - произвеждаме и изнасяме все повече непреработени суровини, готовата крайна продукция внасяме, защото у нас вече никой не може да я произвежда. Производствените мощности остаряват, но понеже сме монетарно дисциплинирани, инвестициите за нови технологии и собствена научна и развойна дейност са вече лукс. Моделът на бъдещата българска промишленост са нароилите се шивашки цехове за конфекция на ишлеме. За по 150-200 лв. на месец българи наемници блъскат по 16-18 часа на ден в примитивните манифактури на чуждестранния инвеститор, привлечен от правителствената програма, която му гарантира евтин беззащитен труд.



Програмата "да се спасява кой как може"



ще доразсипе и малкото все още работещи предприятия. Съвременната индустрия е колективно дело, кооперирано производство. За да работи едно предприятие, трябва да са на ниво и всички останали, които му осигуряват суровини, материали, машини, услуги. Затвори ли един завод, повлича други след себе си. Все по-ясно става, че общо дело трябва да е защитата на производствата и оттам - на работните места. Вярно, граждански обединения и комитети няма да решат финансовите, юридически и кадрови проблеми, които разсипват и малкото годни още да работят предприятия. Нужни са усилията на държавния апарат, всички ресурси на властта. Но за да се решат проблемите, някой трябва да ги постави. Първо трябва да осъзнаем, после да почувстваме - всеки върху себе си - общия национален интерес, за да можем да заставим и властта да се съобразява с него.