Събуди се вечерта. Беше замаян не само от изпитите на обяд няколко уискита, но и заради самото спане. Беше чел някъде, че сънят през деня е като секса - колкото повече го правиш, толкова повече ти се иска - хем си преситен, хем страстта ти още не е утолена.

Пред полуотворените му очи светът се люшкаше. Господи, запита, колко бяха уискитата, дето ги гаврътках като лимонади. Не получи отговор, пък и не очакваше, защото в Бога не вярваше от малък. Реши да гледа втренчено напред, все ще спре този свят да се люшка и тогава ще стане, ще седне пред компютъра и ще впери поглед в мрака... Усети, че го избива на стихове, рече си, че не е време за поезия и се опита още по-широко да отвори очи. Ако можеше да ги отреже тези клепачи, като в един индиански роман, където индианци по този измъчваха пленен белокож. Лошите индианци, разбира се, щото имаше и добри, нали така, рече си, също като в Ирак. И там има лоши, ама има и добри.

Последните мисли го вкараха в коловоза на причините, поради които беше гавръткал уискитата по никое време. Всъщност причината беше само една: бяха го поканили, плащаха сметката... и му се молеха. Но го и заплашваха.

Стана, шибна си два шамара, с лявата ръка дясната буза, после с дясната лявата. Просветна му и най-сетне загря, че не светът се клати, а просто топузът на стенния часовник, останал от прадедите му, се мандахерца наляво, надясно, пак наляво, пак надясно... И седна пред компютъра. Да работи. Защото...

Защото преди около една трета от днешното денонощие, точно по пладне, демек, го бяха поканили на обяд... Каза им, че в живота си нивга не бил се бил надявал на толкова мил комплимент, но те го прекъснаха, че и те са чели класиците и сега въпросът е иска ли той да го приберат в казармата или не иска. Защото ти, рекоха му, си вече на двайсосем и още ги учиш тия информационни технологии, а ние сега такъв закон приемаме, вече е минал на първо четене, нали, генерале, рече единият, че есента влизаш като едното нищо понеже не си се дипломирал. Това го рече единият, който каза, че бил министър, въпреки че и двамата бяха цивилно облечени и по нищо не се различаваха, освен по цвета на косите и подстрижките. И по това, че на тоя, дето се представяше за министър, му личеше по ченето, че преди няколко месеца е бил с брада. О, да, рече генералът и допълни, че с такъв знаещ човек като него, като вас, рече, бихме могли да разискваме дълго по сложни въпроси из областта на компютърните технологии и вестникарските електронни форуми. Закъсалият студент отвърна нещо в смисъл, че, трябва ли да направя извода, че ми подсказвате следа, на което генералът сложи на масата един екземпляр на ведомствения си вестник и отвърна, че, ето какво знам, а каквото не знам, ще трябва да ми го откриете вие благодарение на ваш`то учение, скъпи донаборнико. А другият измъкна изпод масата нова бутилка "Бяло конче" и сипа и на тримата, без да му мигне окото от възмутения поглед на оскърбения от тази наглост келнер.

И сега, до полунощ, това му беше дадено като краен срок, това е заповед по гарнизона, както се изрази генералът, той трябваше, пред погледа на топуза на дядовия стенен часовник, да открие паролата, оная парола, с помощта на която генералът, министърът и техните специални служби да заловят анонимния доносник, който беше нарушил най-святото в армията - клетвата за мълчание. След което ще настъпи часът по безсмъртие, пак му дойде на акъла някакъв стих...

Точно в полунощ часовник изби дванайсет и след безкрайни неуспешни опити да отговори на простичката компютърна молба: "Напишете вашата парола" донаборникът, вбесен, изблъска по клавиатурата "Отде да знам бе, копеле?".

Паролата беше открита. А донаборникът, студентът, презаписващ за трети път информационните си науки, бе изправен пред дилемата кого да спасява: министъра и генерала, себе си или онзи, третия. Което си е вече жива трилема, рече си.