|
Емил Попов завършва скулптура през 1975 г. в класа на проф. Любен Димитров. Член на СБХ от 1979 г. Има редица двойни изложби с Ангел Станев през 1983, 1986, 1987, 1993 и 1994 година в София, Силистра, Перник и Варна. Има 6 самостоятелни изложби в Германия и участия в Белгия и в Швейцария.
Участвал е в почти всички Общи художествени изложби от 1979 до 1988 г. Носител на годишните награди на СБХ на името на Андрей Николов, на Иван Лазаров, на Бешков.
Националната галерия и почти всички окръжни галерии притежават негови творби.
Участник в международните симпозиуми за скулптура в Бургас, в Линдабраун и Виена - Австрия, в Катсоол - Германия, в Сепре - Швейцария, в Нагутане - Индия, в Кобе - Япония, както и в международните прояви, организирани в Илинденци, Перник, Смолян и Пловдив.
Участник в биеналета за малка скулптура в Познан, Равена, Букурещ, Будапеща, Базел.
През 1988 г. участва в Олимпиадата на изкуствата в Сеул заедно с българите Иван Русев, Николай Майсторов, Николай Кънчев и Крум Дамянов и твори редом с прочутите си колеги Сезар, Сото, Якобсен, Александро Калинеску Аргира...
Негови творби са притежание на музея "Пушкин", на музеи в Чехия, Норвегия, Полша, както и на частни колекционери от цял свят.
- Кога разбра, че ще ставаш скулптор?
- Аз съм от трудно зреещите хора. Откакто се помня, още от дете, обичах да правя форми от различни неща. Но понеже не бях ориентиран, една година учих инженерство. Разбрах обаче, че няма да мога да се занимавам с друго освен с правенето на форми. Нещо повече, разбрах, че в нищо друго няма да бъда толкова добър.
- Кой е най-големият български скулптор според теб днес?
- Аз винаги съм имал проблем с класациите. Когато трябва да кажа първо, второ, трето, винаги виждам първото, второто и третото като различни, паралелно съществуващи светове, които не могат да бъдат назовани толкова лесно, класирани, залепени с етикетчета и пъхнати в чекмеджета.
-----------------
Високо ценя и Чапкънов, и Крум Дамянов, и Валентин Старчев, и Минеков от предишната генерация. Също и колегите, с които общувам - Иван Русев, Ангел Станев, Иван Славов. Да ти кажа право, като говорим за български скулптори, аз и за неживите не мисля като за отсъстващи. Съвсем наскоро имаше една грандиозна изложба на Андрей Николов, от която самочувствието, нашето българското самочувствийце ти хвръква страшно. Като си помисля само, че до бай Андрея не можеш да видиш нито един примерно американски скулптор; или до Лазаров; или до Марко Марков, или до Галин Малакчиев, който за съжаление си замина толкова млад. Или до грандиозния Далчев, който наближава стоте и е като жив папа...
-----------------
- Себе си къде поставяш в тази класация?
- Мисля, че съм добър. Мисля, че не съм за изхвърляне. Ако кажа повече или по-малко, ще бъда неточен.
- Сред изброените от теб големи наши скулптори са имената на хора, които бяха прекалено идеологически обвързани навремето. Имам предвид, че доста от най-мащабните тоталитарни паметници са тяхно дело. Това не олекотява ли делото им?
- Според мен голямата скулптура си личи и отвъд идеологическите рамки. Проблемът с "услужливото" изкуство стои от фараоните насам. Съществената разлика е обаче дали скулпторът се казва Микеланджело, или е просто някой услужлив декоратор.
-----------------
По тази причина аз много рязко искам да се дистанцирам от грубото оцветяване на хората на изкуството. Що си живял аджеба преди Десети ноември? Ами щото тогава съм се родил. Значи какво - да взема аз да си резна петдесетте години, защото съм на петдесет години, и да започна наново девствен и неопетнен. Това е грандиозна смешка, която никога не съм харесвал. Но маса народ играе този театър. Абе, гледаш го паднали му зъбите, с чене като роял в устата, нали, а вика: аз съм на една годинка, сега се родих! Не става така.
-----------------
- Ти имаш ли подобни "идеологически" грехове?
- Има ли безгрешен човек? Всеки от нас е пълен с грехове. Аз също имам няколко партизански портрета - на не особено известни хора. На тая тема не се чувствам уязвим. По този принцип ще трябва да изпотрошим всички бюстове в Капитолийския музей. Калигула примерно няма как да ти е особено симпатичен. Или да речем, Комот. Или Нерон. Готинки хора, но не можеш да ги туриш до един Аврелий. Но бюстовете им си седят. Много стойностни хора в предишното време направиха много стойностни работи.
- Един от най-популярните ваши събратя днес е Вежди Рашидов. Как гледаш на неговите медийни изяви и защо в тази твоя класация не го спомена?
- Понеже с него сме на сходна възраст, ако искаш, да отминем темата. Може да се изтълкува по начин, който не би ми харесал. По принцип аз казах хората, които ценя.
- Споделяш ли онази дефиниция за скулптура, в която формата априори съществува в материала и просто скулпторът трябва само да я види и да махне излишното?
- Това е красива дефиниция, изказана от непосилен талант - Микеланджело. Май че наистина няма какво да се добави. Аз за себе си имам и едни по-кухненски, по-работни заглавия за нещата. За мен добра скулптура е изразителната скулптура.
- Вие, скулпторите, се занимавате с едно от най-трудните изкуства - трябва да вдъхнете живот в неживото, в неподвижното, в тежкото. Каква е тайната на занаята ви?
---------------
- Колкото творци, толкова и тайни има. Това е материя, която няма словесен еквивалент. Трябва да проговори самият образ. А предимството на образността е това, че тя не разказва, а внушава директно и тотално. Всяко назоваване вече лишава творбата до голяма степен от това, което нарекохме живот.
--------------
- Последната засега изложба, в която взе участие, в "Ирида", с какво беше по-различна за теб?
- Изложбата в "Ирида" ми бе много скъпа, защото експонатите бяха много отбрани. Участвах редом с хора като Станислав Памукчиев, Светлин Русев и Ангел Станев, които изключително ценя. Тя бе конструирана всеки от нас да участва с по една работа, която да е достатъчно интензивна; и едновременно да е достатъчно понасяща се с останалите неща; тоест в тази изложба имаше една вътрешна връзка, една вътрешна цялост.
- Тази изложба бе провокирана от ваше пътуване из Тунис.
Кои са общите неща между Тунис и България?
- Ямурлуците. Гледаш хора, които носят ямурлуци. Ямурлуци носеха и дядовците ми. Или - изведнъж чуваш гайди. Едни ритми, които адски много напомнят на нашите. Тъпан, гайди - все познати неща. Виждаш един примитив, който съществува паралелно с модерния свят. Едновременно с това усещаш, че отдолу блъска голямата пустиня. И ужасът от жегата прави всяка отвоювана тревичка оазис.
- Откъде тръгваш, откъде извира твоята сетивност?
---------------
- Аз много държа на това, което се нарича родова памет. Не само в смисъл на моя род, а изобщо на българското. Тази тема ме вълнува постоянно - връзката на сега живеещия човек с хората, които вече ги няма; но които са изиграли огромна роля за теб.
--------------
Последните играчки, които правя по симпозиумите, в "светлина и сенки", тези плетени неща с металните, масивни форми, те изцяло са адресирани към тези спомени от предишното. Защото според мен личното време е прекалено кратко и творецът винаги има нужда да се закачи за някакво дълго време. А дългото време се проявява в теб чрез родовата памет.
Аз не мога да си представя, че ще съм много интересен така, изрусен и избелен - като финландец - между европейците. Ако имам някаква стойност, то ще е с това, което съм, такъв, какъвто съм.
- С какво сърце чакаш изборите?
- Ако говорим за последните години, трябва да отбележим, че наистина за първи път едно правителство си изкара докрай мандата. И свърши поне две хубави неща: падането на Шенген и първите стъпки към по-добър икономически модел. Разбира се, като жив човек не мога да кажа, че това ми стига. Мен, както и всеки друг човек, ме интересува принадлежащият ми живот в границите на моето време. Защото всяка друга заявка ще звучи патетично и фалшиво. Според мен трябва да се цени животът на всяко същество във всеки момент. Това е единствената мярка. Друга мярка не може да има. И в тази посока, дето се вика, пейзажът е доста плачевен. Аз поне съм от тези, които искат да бъдат оптимисти. Оптимизмът ми се базира основно на това, че ние сме един грамотен народ. При малко порядък, при работещ поне малко икономически модел този народ би трябвало да може да излезе от тази битова, житейска дупка, в която се е продънил в момента.
-------------------
Стига ни е отивала парата в свирката. Време е да завърти и колелата. Аз съм дълбоко безпартиен човек и не желая да слушам повече за партийни приоритети. Животът на човек трябва да се уважава в неговата единственост и във всеки миг от неговото съществуване. Трябва със закон да забранят на политиците да говорят за светло бъдеще. Такова няма. Има настояще. Ако има светло настояще, ще има и светло бъдеще. Щом настоящето е мрачно, яко ни дупе. Пластичните операции и прекаленото изрусяване сами по себе си няма да ни вкарат в Европа. Крайно време е да разберем, че Европа не е само географско, а преди всичко психологическо понятие, и да тръгнем към здравото вътре в нас.
-----------------