|
"Не ми е време да водя телевизионно предаване, а да водя внуци на училище" - така рече Васко Жеков, нагърбен с ежедневно предаване по една от кабелните телевизии. Актьор и писател, той освен това се слави с осанка и лула. Малцина обаче знаят, че Васко Жеков е един от най-награждаваните български прозаици - има над 25 награди за разкази. Автор е на около дузина белетристични книги, от които последната - "Сбогом до другата война", издадена от "Библиотека 48", по общи оценки е най-доброто му постижение. На 61 години е, занимава се освен с писане и със земеделие, както и с колекционерство на картини.
--------
- Пишеш ли?
- Ето, издадох книга... Ама ти ме питаш така, както ме попита един високопоставен политик. Среща ме и вика: "Пишеш ли?" Викам: "Пиша." "Пиши, пиши - така и трябва." Тогава аз го попитах: "А ти четеш ли?" "Не - нямам време", отвърна той. "Недей, недей - така и трябва", рекох му пък аз.
- Кой беше той?
- Е, няма да кажа. Пиши - един депутат...
- Защо ти е такава мрачна и мистична книгата?
- Кое по-точно?
- Ами всичко, тези прераждания, този герой-самотник...
- Героят... Той остава в центъра на Европата - сам. Една жена го издържа. Това е след войната. Но когато пак почва война на Балканите, той се връща. И е объркан - като самите Балкани. От едната страна говорят езика му, но не изповядват вярата му. От другата изповядват вярата му, но не говорят езика му. Всичко става в безвремието - той не знае войната с щикове ли е или с ракети - горе не се знае това. А той вече е там.
- Кога започна да го пишеш това?
----
- 87-ма е първият том. Предчувствие за война имах. Има едно поверие в Българско, че когато се появят много мишки, след тях идват змиите, а след тях идва войната.
- Тогава много мишки ли имаше?
- Да. И тогава започна моето предчувствие за война. После част от това нещо го издадох като новелка. "Един стар барабанлия, едно старо приятелство", но беше вече след 10 ноември. После започнах да променям структурата и да разсъждавам за Балканската война, за нескончаемата Балканска война като такава.
-------
- Войната характерно състояние за Балканите ли е? Ти я даваш като символ някакъв.
- Да. Тази война е перманентно състояние за Балканите. Както са перманентни земетресенията в Япония.
- На какво се дължи това? Дали пък не е пак самолюбуване - ето, ние воюваме най-много.
- Може би има и такъв момент. Но в основата са неразрешени и неразрешими конфликти. И ние трябва да свикнем да живеем с тези войни, както японците живеят със земетресенията си. Да не забравяме, че е имало стогодишни войни.
- Че и другаде има войни...
----
- Да. Войната е непобедима и нескончаема! Тя дори във Великобритания няма свършване! Ами Израел и Палестина? Аз твърдя, че тук става дума за същата война, която се водеше там преди 2000 години, при заселването на евреите. Тоест войните и конфликтите не свършват никога.
----
- Много песимистично твърдение правиш.
- Така е! Важно е да се научим да живеем с тези неща. В тази обстановка да си гледаме децата, в тази обстановка да работим, в тази обстановка и да се веселим, ако щеш. Мойте герои са: тя - християнка, той - сложна смесица от религии и националности. А ги оженва едно кюре. Всичко е един котел, но сместа в него често кипи.
- А как се съотнасят войната в твойта книга, която е една метафорична война, и тази война, която се води тука? Какво мислиш за пукотевиците в Македония, в Косово?
- Имам в романа място, в което казвам, че Балканите не могат и не искат да пораснат, ами се държат като деца. Когато на едно дете в училището му кажат: Иванчо е по-як от тебе, то отвръща: Не е вярно. "Я се сбийте тогава, да видим!" Интересите на Европа и на целия свят в момента карат балканеца да бъде нащрек и да показва мускули. Поставени сме в такова икономическо положение, че се държим непрекъснато като деца, които трябва да заслужат нечие покровителство. И ако се изгради нещо съвместно, не Балканска федерация, а нещо подобно, едва тогава нещата ще се променят. Че ние не знаем как живеят те, дори резултатите от футболните им мачове не знаем.
- Ти мислиш ли, че зад сегашния конфликт в Македония и Скопие стои ЦРУ, или други тайни служби, както се пише? Такива ли сме ние марионетки, в края на краищата?
- Ние се самоманипулираме в опита си да се присъединим към едните или другите. Не вярвам в строго изградени планове, било на ЦРУ, било на КГБ...
- ФСБ се казва вече...
- Като състава, музикалния, ли?
- Да.
- Не вярвам в хипотезите за манипулация. Те ако си покажат и малкия пръст, и ние хукваме с много бързи стъпки - едните на една страна, другите на друга.
- Защо е така, това природно дупедавство ли е или друго?
- Не, несигурният бит на Балканите е виновен.
- Че този бит не и ли наше дело? Кой ни е виновен?
- Никой не е виновен. Никой чужд не е виновен. Просто ние се движим със сто години закъснение.
- Ами това не е ли нормално? Нали светът не се развива равномерно. Кавказ например не се ли движи с по-голямо закъснение от нашето? Ами Африка?
- Поетапното развитие на различните области на света предопределят и тяхното отношение към цивилизационния процес. И тогава човекът е податлив на самоманипулация. Ако ние просто разберем, че бидейки на Балканите някакви роднини, сме в едно социално-икономическо положение и че сме в една културно-икономическа сфера, ние ставаме една световна сила. Много пъти съм си мислил, че не отварянето към Европа ще ни оправи с бързи стъпки, а затварянето. - Това значи ли, че искаш да спрем интеграцията?
- Не. Не да спрат процесите. Да спре чакането трябва. Защото ние чакаме да ни приемат в Европа, а през това време не правим нищо. Ако почнем да произвеждаме тука - месо, зеленчуци, техника, и търсим балканския пазар, култура, ние непременно ще се издигнем с бързи стъпки нагоре, ние просто ставаме равнопоставени.
-----
Във всяко село, във всеки град има център. В центъра на селото или града е управлението, богаташките къщи. В покрайнините има гето, има и вилен квартал. Много е важно какво ще си изберем да бъдем ние. По времето на СИВ на нас ни беше дадена химическата промишленост. Сега също това ни дават. А ние имаме възможност да сме или Кремиковци, или Драгалевци... Кое е по-хубаво?
-----
- Ама Драгалевци не е за всички, бе Жеков! Да не искаш септември да бъде май, а Кремиковци - Драгалевци?
- Искам, я! При дадеността, която имаме - море, планини, селски туризъм, при продуктите, които се раждат тук, ние можем да бъдем вилната зона на Европа. Но вилната зона е скъпо нещо. Винаги, било човек, било семейство, трябва да се съобразява с конкретните условия. Условията не може да се променят - те са като войните. Единственото, което можем да направим, е да живеем - дори заедно с войните. Никой не може да спре автомобилното движение, понеже умират хора. Но и това е война. С това се свиква. Трябва да се разбере от умните мъже при каква раждаемост, при каква цивилизованост, ще се роди новото напрежение. Изчезването на междуетническото напрежение не е възможно. В романа ми най-главното е да се изживеят човешки неща в нечовешки условия.
- Много тъжни картинки вещаеш.
- Много тъжни са, почти апокалиптични. Аз вярвам в прераждането. Но и душата като човека си има навици. Както човек обича да ходи в едно и също кафене, да се вижда с едни и същи приятели, така и душата се връща на определено място, и ако ние сме се прераждали, ние сме го правили пак на Балканите. И затова книгата ми се казва "Сбогом до другата война".
- Ти си писател човек. Издаде много книги, но стоеше непрекъснато в кафето на писателите. Беше даже секретар на Съюза, беше и член на Сдружението. Сега защо се дръпна от организирания писателски живот?
- Ами защото пораснах. Разбрах, че единственото нещо, което има значение за един писател, е не как пие в кафенето, не как почива, а как пише. Един афоризъм на Островски казва така: "Мястото на талантливия актьор е в бюфета. А бездарниците да стоят пред кабинета на директора."
-----
Аз имам вопиюща нужда от кафене, нямам нужда от структура, от началници и подчинени. Но контактът между писателите беше коректив за гражданско поведение. Не можеш да раздаваш присъди, да началничестваш, и да отидеш в кафенето, а там да не ти го изкарат през носа. Кафенето е гражданската съвест, кафенето е агората, бръснарницата, парламента на съвестта.
----
- А нямаше ли и интрижки?
- Имаше. То е част от нещата.
- И ти беше част от кафенето.
- И аз бях. Голяма част от българските журналисти, които искаха да изповядат нещо, идваха там и го споделяха - това, което не можеха да напишат. Ние на Балканите сме роднини. На времето роднини бяха писателите и журналистите. Сега не знам.
- Мислиш ли за политика, избори идат...
- Не са ми интересни тези неща. Политиката ме интересува само ако няма демокрация. Има ли, ми става безинтересна. Разговори някой политик по тая тема - те най-лесно се разговарят.
- Защо?
- Защото винаги са готови да ти кажат нищо с много думи.
- Имат ли роля интелектуалците у нас? Ти интелектуалец ли си?
- И тази роля не е моя.
-----
В България интелектуалците нямат друга работа, освен да побутнат колелото малко, когато закъса колата. Но когато колелото буксува, то хвърля цялата мръсотия върху тях.
- А ти що се отказа от политиката и земеделците?
- Всеки творец, който си вземе политическа патерица, за да се подпира на нея, ми се струва инвалид.
-----
- Но в България е все така. Всеки гледа да иде с властта - да половува малко, все кяр...
- Не, политиката трябва да е за политиците, футболът за футболистите, литературата за писателите, това е. Както казва Дебелянов: за тебе глуп, но мазен дял, за мене - умните оскъди.
- На село ходиш ли, гледаш ли крави?
- Дигнах вече ръце, защото баща ми почина, майка ми е много възрастна вече. А когато гледаш животни, трябва да си там постоянно, пък и аз се оперирах от херния, и това беше залезът на моето участие в селското стопанство. Лошото е това, че писателите и селяните имат обща същност. Една селска работа и една писателска работа трябва да се работят непрекъснато, за да са ефективни. Много време ми отиде напразно...
- Губеше ли време в бохемски живот?
- Не губех, пропилявах!
- Е, не беше ли весело?
- Беше! Как да не беше. По три дни и три нощи пирувахме...
Но си мисля и друго - ако тия 700 000 души си бяха в държавата, ние щяхме да бъдем сега едни почтени старци. А се налага мнозина да правим неща, които не са ни за годините ни, ни за ума ни сега, за да припечелим нещо...