Предизборният сезон на обещанията разпали икономически спор, който може да стане причина за нови разочарования. Става дума за типична измислена дилема



кого да стимулира държавата



чрез политиката си - бизнеса или потребителя. С една блестяща статия идеологът на модерната българска преса Валери Найденов фокусира тезата: Партийните програми преливат от обещания за подкрепа на бизнеса, но мълчат, стане ли дума за потребителя. А мерките за насърчаване на потреблението ще имат далеч по-голям ефект от напъните за увеличаване на инвестициите. Андрей Пръмов посочи голямата причина за хроничната депресия в България - свитото потребление, което води до спад на продажбите и ниска заетост на мощностите. Огромни групи потребители практически са напуснали пазара и са се затворили в своите натурално самоизхранващи се домакинства. В същия дух проф. Владимир Квинт ни запозна със сметките си, че



потреблението дава по-висок ръст от инвестициите.



Той изчислил, че всеки инвестиран лев дава 27 ст. доход, докато 1 лев разход създава по веригата на акселерацията 57 ст. доход.

В този ход на мисли лесно се стига до извода, че държавата няма защо да бере грижа за бизнеса; трябва да се насърчи потребителя, а не фирмите. На предизборния битпазар има голямо търсене за такива идеи. Чудесна работа върши елегантно опакованият в икономически мотиви популизъм. Не подлагам на съмнение нито изнесените факти, още по-малко безспорната логика, че свитото потребление ражда депресия и убива пазара. Но въпреки това призиви като "насърчете потреблението вместо инвестициите" будят сериозна тревога, защото



афишират противопоставяне, каквото няма.



За да се увеличи потреблението, трябва да нараснат доходите, т.е. за да се потребява повече, трябва да се произведе повече. Затова са нужни мерки за насърчаване на производството, в т.ч. и на инвестициите. Може наистина да се мисли и по друг начин: хайде да увеличим потреблението в рамките на сегашното производство. Значи да вземем от едни (чорбаджиите-изедници, лошите) и да дадем на други (потребителите, народа, добрите). Това е изконната идея социалистическа. Докъде води прилагането й в условията на блокирала икономика, знаем добре всички от опитите на кабинета "Виденов". Насилственото прехвърляне на доходи чрез фиска има само временен положителен ефект, но в замяна на това носи твърде дългосрочни вредни последици, защото "чорбаджията", към чиято кесия посягат крадливите ръчици на държавата, скорострелно затваря производството и скатава парите си зад граница или под дюшека. У нас



няма готови пари за отнемане



и единственият начин да се увеличи потреблението е да се увеличи заетостта. Лъже се онзи, който смята, че можем да насилим работодателя да плаща по-високи заплати. Вярно, ако кабинетът разпореди, може да качи минималната заплата. Но властта не може да заповядва да се дигнат и печалбите на фирмите и затова те реагират на подобни декрети със свиване на работните места. Вярно, плащат повече, но на по-малко хора. Чиста проба надлъгване. Освободените остават без никакъв доход. Така поредното увеличение на минималните заплати доведе до очакван парадокс - средната работна заплата падна. Задачата за устойчивото развитие се решава



не с деление, а с умножение.



Още от 1920 г. икономистите знаят връзката между капитал и работна заплата от т.нар. "икономика на Кооб-Дъглас". Има едно правило, уравнението на Хамилтон-Якоби-Белман, по което се изчислява колко точно инвестиции изисква едно ново работно място при дадена структура ("производствена функция") на икономиката. Това главно "трудово" уравнение разглеждаше доктрината на "Сбор 12 без 5". От моделите на Рамзи и Солоу знаем, че колкото повече ограничения се въвеждат за капитала (високи лихви, затруднен кредит, корупция, административни пречки), толкова по-бавно расте и потреблението.

Така че не е нужно кандидатите, които се протягат към властта, да измислят епохални проблеми и да се напъват да водят титанични битки с тях. Няма нужда да се чудим дали да развиваме икономика на производството или икономика на потреблението. Икономиката е единството от двете страни на този медал. Умел държавник не е онзи, който фантазира програми, който хем бълва обещания, хем мачка като валяк наоколо, а способният да намира точен баланс между прилаганите мерки. За жалост не ни даде Бог да изберем такива държавници.