Всеки, който реши да концентрира еднолична власт, всеки, който заема авторитарна поза, трябва предварително да е наясно с една хубава и една лоша новина.

Хубавата е, че докато е на власт - той ще има послушна, работлива и ефективна машина за власт в ръцете си.

Лошата е, че дори полудиктаторската поза не дава възможност да отстъпиш част от властта си. Ти или стоиш на власт (докато стоиш) или я губиш цялата, отведнъж, докрай.

Обратно, "меките" формули на властване те правят по-маневрен. Можеш - при криза - да отстъпиш тук, да се спазариш там, да запазиш влияние и шансове за бъдеще.

Тези не много сложни умопостроения ще станат актуални за г-н Иван Костов други ден.

Говоря за ситуацията, в която ще се озове той. За него веднага, още в понеделник приключилата битка за властта ще прерасне в битка за опозицията!

Защото



главният въпрос на неговото лично политическо оцеляване



ще се сведе до проблема: ще бъде ли той способен, ще бъде ли той достатъчно силен, да изведе Съюза на демократичните сили в опозиция?

Защото ако СДС влезе в каквато и да е коалиция (да не говорим, ако тази коалиция е широка!), то г-н Костов ще трябва да строи нов тип свое присъствие в СДС. Което ми се вижда невъзможно за човек, отказал се от политиката на баланси и предпочел подхода, при който контролира всичко, плаши всички, командва еднолично.

Какво може да се каже отсега за предстоящото сражение?

Колкото и странно да звучи, то е преди всичко идеологическо, идейно-политическо сражение, а чак след това организационно и ресурсно.

Идейните версии ще са, естествено, две.

Първа версия: "Момчета! Тоя Симеон ще се спука като балон до шест месеца. Още повече, че се хвана и с комунистите. Американците ще ръмжат и това правителство няма да изкара и зимата. Хората ще прогледнат и догодина пак сме на власт..."

И т.н. - ясно е каква е логиката. За да мине тази версия, трябва преди всичко



да се събори доста популярната идея,



че една широка коалиция е по принцип добро нещо за страната. И действително, виждаме как г-н Иван Кръстев вече създава една феноменална по своята неверност, но изключително красива и остроумна теза: че когато широка коалиция е на власт, то в опозиция стоял бил народът! (Реплика, която повтаря официално и министър-председателят.)

Втора версия. "Момчета, загубихме, защото хората искат нови лица, защото сме недиалогични и всички ни станаха врагове. Негово Величество е по-седесар и от бившия испански посланик. Що насила да ставаме опозиция. В края на краищата и сред комунистите има такива, които не са боклуци. Експерти там разни, социалдемократчета. Дай да се хванем за властта. Един път вече слизахме сами - и видяхте как пет години ни трябваха, за да се качим пак..."

Тази втора версия има обаче много сериозен вътрешноседесарски проблем и той е свързан със синдром, който бих нарекъл с името на бившия премиер Беров.



Средностатистическият "син" е обучен като павловско куче,



че нищо по-лошо от "Беров" няма.

"Това е - ще казват привържениците на версия N 1 - нов Беров, но този път с наша подкрепа! Измамват ни комунистите, и то чрез фигурата на Н.В.!"

Облечен в официален език, този диалог ще се състои в СДС веднага след изборите. Той ще бъде малко усложнен от факта, че наближават президентски избори. (И г-н Костов ще има за съюзник - малко неочаквано - г-н Петър Стоянов, който бая ще се изпоти, докато намери начин да съобщи, че съгласието е по-лошо от несъгласието. Но ще се справи, сигурен съм.) И едва когато този диалог протече, ще стане най-интересното: организационно-ресурсният сблъсък за първото място в синия съюз.

Не се наемам въобще да гадая за победителя. Честно казано, предпочитам да се отпусна на седалката и с удоволствие да гледам мача.

Защото за нас, външните на сините драми, стои друг, много по-съществен въпрос. И той е: като оставим сините битки, кой всъщност, по същество, е прав?

Другояче казано:



задава ли се наистина нов кабинет "Беров"?



Доколкото отсега изобщо може да се прецени, моят личен отговор е по-скоро отрицателен.

Кабинетът Беров, самата формула "Беров" почиваше върху скрита, неявна, срамежлива политическа подкрепа. По самия си замисъл създателите на тази формула се надлъгваха един друг и печелеха време. Социалистите изчакваха и дочакаха спадането на антикомунистическата вълна. Част от сините и Желев си правеха илюзии, че ще могат да се завърнат на власт в СДС.

Това бяха мотивите на политическата сделка, направила възможен кабинета Беров за две години.

Едно програмно правителство, цитирано от Симеон Втори, няма да е тактическа маневра, а опит да се изкомпозира някакъв нов модел на политически живот в България.

Възможен ли е? За съжаление сигурният факт е, че е необходим. Но дали ще стане действителен зависи преди всичко от развитието, което ще получи националното движение на Симеон Втори.

Да се уповаваме на Хегел. Всичко разумно, казва той, става действително.