|
Костадин Чакъров
----
Едно време Правец - "Царското село", беше символ на комфорт и недостъпност. За да получиш правешко жителство, се искаха яки връзки. Хеле пък да си купиш апартамент в новите, "градските" блокове. От скромно, изостанало шопско селце Правец се превърна в лъскава витрина на социализма. За там не се жалеха ни мрамор, ни магистрали, ни труд. Местният РУМ беше като КОРЕКОМ, а в завода правеха компютри. Днес повечето жители са безработни и пасат добитък. Пък апартаментите в блоковете се продават - почти на безценица.
----
Правец, колкото и да го скрива, западна. Само че това може да израдва само глупака; срещат се и такива. Рухна Комбинатът за микропроцесорна техника. Дойде безработицата, както навсякъде. Пред родната къща на Тодор Живков, превърната още приживе в музей, днес е тихо и спокойно. Детската площадка отсреща, някога гордо отснета пълна с деца за луксозния фотоалбум "Правец",
днес е обрасла с магарешки тръни
В двора на родния Татов дом, заключен от години, две женици метат окапалите листа. Очакват много народ на седми. Гледат екипа ни хем любезно, хем подозрително - в днешните времена с журналистите не е ясно, не са дисциплинирани като тогава. Тато и мъртъв тежи двусмислено над симпатичния градец. Ни е светец като Иван Рилски - да го изпишеш на парите, ни е кръволок като Хитлер - да го туриш в музея на ужасите...
Кадрите на провинциалното време текат на пръв поглед лениво и карамелено - като в известния едно време документален филм "Човек от народа". Но на втори поглед текат драматично - като библейска притча.
В малкото кафененце пред Татовия дом
кафето е като по Татово време - 15 стотинки,
и не е лошо. Докато го сърбаме, влиза около четиригодишно момиченце и гледа тъжно шоколадчетата.
- Кажи, кукло? - обръща се към нея продавачката.
Момиченцето се върти и не казва.
- Какво, няма ли пари баба?
- Няма.
- Еее, тогава... на ти едно бонбонче. Шоколадче друг път.
На съседната маса тече здрав шопски моабет.
- Па за нищо не дава пари, яз го раним...
- А, раниш го. Човека си има пенсия, ти го раниш...
- Пенсия! 48 лева - за кое по-напред?
- 48, ама кой ти ги дава? За ракията и за цигарите стига.
- Аслъ - за ракията и за цигарите. И па му не стига...
На улицата пред къщата му се трудят. Кметът Цанко Маринов е издал заповед
всеки да си изчисти тротоара за празника
Баба, дъщеря и внучка тесат с мотички троскота, превзел тротоарните плочки. Бабата и дъщерята - извънредно симпатични правешки коренячки, са на противоположно мнение по въпроса за безработицата. Баба Илийца е категорична:
- Работа има, ама нема кой да я работи.
Дъщерята Славка говори съвсем други неща:
- Няма работа. Хората се изселват.
В хода на разговора разбирам, че мотиката, кравата и градината са за бабата достатъчни като основна, макар и безалтернативна заетост. Дъщерята, като по-млада, иска от живота други неща - устроен бит и добре платена работа. С две думи - ако може, като излезе от вкъщи, да тръгне към офиса, а не към обора.
Четиригодишната внучка Ивана има свое мнение по всички въпроси. Не слуша ни баба, ни майка и се люлее доста опасно върху желязната вратничка на градината и между двете поколения преди нея. Оказва се, че и тя има рожден ден след два-три дни. По хороскопен знак
е Дева - като покойния Живков
Може пък Ването да възстанови разкъсания консенсус между баба и мама един ден, има надежда.
По централния площад и в кметството кипи ремонт. На площада слагат нови лампи. Той отскоро е обновен и откъм име, сега се нарича "Тодор Живков". Хората са напълно съгласни.
За съжаление малко по-встрани от площада се виждат ръждивите зъби на запустението и разрухата. Гордостта на Правец някога - Комбинатът за микропроцесорна техника, днес прилича на всеки втори комбинат в страната. Тоест нещо като "Плама", нещо като "Видахим", нещо като "Горубсо". От 1200 работници сега на щат са 30-40 души. Другото е обявено за приватизация на части. Личи, че по точно тия мраморни стълбища не тропат внимателните крака на компютърните технолози. Бурен превзема цепнатините в камъка и нищо отвън не подсказва, че България е посягала към новите информационни придобивки още когато днешните нет-маниаци не са били дори в програмните схеми на родителите си. Обзема ни униние, като в някакъв Мачу Пикчу, и бързаме да се върнем при кравите и ромите.
Все пак - живот някакъв
Ромите са от Етрополе и трескаво засяват райграс край бъдещия паметник. Трябва да е поникнал до утре. Поливат го с маркучи. Озеленителната работа им е ясна, защото са я работили и друг път. Това е причината общината да докара тях, а не да възложи нещата на местните роми. Местните под сурдинка роптаят. По въпросите за Тато са предпазливи - не ги вълнува вече. Ляб да има само. Но въпросът за ляба Тато го разбираше добре.
---каре тук, ако може на подложка---
"Между другото, както си ходеше често на театър, Живков всяка сутрин изискваше да има на масата му сводка за количеството на хранителните продукти в страната и особено на кромида, защото знаеше, че без кромид запръжка не се прави и милиони домакини ще останат без сготвена манджа."
Николай Хайтов
"Бях забелязал, че когато е много ядосан, Живков сменя цвета на лицето си - то става стоманеносиво. Именно такъв цвят имаше и сега. Постави или по-точно - удари пакета в масата и почти през зъби започна да ми задава серия от малко чудновати на пръв поглед въпроси:
- Ти жена имаш ли бе, кмете?
- Имам, другарю Живков - изстрелях в отговор.
Той продължи:
- А деца?
- Няколко - гласеше отговорът ми
- Е, добре, като седнете на масата да ядете, без какво не може?
- Без хляб.
....
- Отвори сега този пакет, увит с вестника, и добре се вгледай в съдържанието му!
Разгърнах пакета и на масата остана един клисав и на места мухлясал хляб...
Живков се изправи над мен, посочи хляба и изгърмя:
- Сега ти сам ли ще го изядеш, или ще викаш жена си и децата си да ти помагат?
...
- Другарю Живков, случил се един клисав хляб - да не правим трагедия от това! Ще проверя кой го е произвел и ще вземем мерки.
Този мой отговор направо го вбеси.
- Абе, момче, ти не разбираш ли за какво става дума, или се правиш, че не разбираш?
Петър Междуречки
Когато на Априлския пленум поема цялата власт... той заварва България без валута, без съвременни технологии, без индустрия и с голяма безработица... При това безизходно положение Живков взема съдбоносно решение - свиква съкратен състав на Политбюро и заявява, че трябва да получим заем от швейцарски банки, като предлага да гарантираме този заем със златния резерв на България... Посред нощ бригада от работници от Държавна сигурност, подписали декларация да не разгласяват действията си под страх от смъртно наказание, натоварват сандъци със злато в специален самолет, който отлита за Швейцария. България получава колосален за онова време заем...
За няколко години този заем беше изплатен и златният резерв на България се завръща в страната. През управлението на Живков този златен резерв беше удвоен.
Костадин Чакъров
---край на карето----
Самият Правец още се дели на кореняци и "нашественици", както местните едно време наричали придошлите отвън. Един от днешните нашественици, вгледан замислено във фундамента на паметника, реди:
- Тука беше голема работа. Идехме от Ботевград да пазаруваме тука. Сичко имаше. А сега от Правец одат у Ботевград на пазар. Така се извърте работата.
Надка Крачунова пък е от Асеновград. Живеят в блок, пенсионирани са с мъжа си и преживяват с мъка. Мъжът й ходи да пасе чужди крави, а Надка се оплаква от шипове.
- Сгрешихме, че дойдохме тука навремето. Работила съм къде ли не - на струг, на преса, на шлайфмашина, и на перална машина, и в химическото чистене, и плетачка, и шивачка - 30 години и кусур стаж! А сега какво - нищо и половина!
Надка е на път да се разплаче, както разказва болежките си. Добре, че се отвлича, и хваща друга тема:
- Много се краде, чупат всичко, убиват се... Е, един циганин си купи кола преди - за 18 милиона стари пари! Откъде ги е взел? Ама карал-карал, па не можел да завие, паднал и почупил колата... И ребрата си почупил!
И Надка сладко-сладко се засмива
Тато или духът му витаят наоколо, това се чувства почти физически. На тръгване от Правец изведнъж се оказва, че полицията е блокирала движението и колона от коли търпеливо чакат да мине нещо свръхважно. Като че нещо ме пренесе през времето двайсет години назад. Сякаш след малко ще се заточи височайшият кортеж на Първия държавен и партиен ръководител, а ние ще го изгледаме със смесени чувства, меко казано... Не, това е само Колоездачната обиколка на България. Отдъхваме си. И поемаме към София, за да минем покрай Образцовото животновъдно стопанство в с. Разлив, на километър от Правец. Кравефермата изглежда така, както Заводът за микропроцесори.
- Къде са кравите, господине? - питам човек с пистолет на пояса.
- Ликвидационен съвет - човекът се оказа от лаконичните.
Как да си отдъхнеш в края на краищата?
Всъщност Тато беше нещо като старшина
Може би добър старшина. Грижеше се човекът за лука, за хляба, народът да е обут, облечен. Затова носталгичните наслоения са живи, затова избиват в какви ли не искрени, френетични, понякога и патологични форми. Човекът от народа си гледаше поделението, дума да няма. Туряше единици в карцера, пък милионите от глад не можеха да се оплачат, това е самата истина.
После поделението остана без старшина. Казаха на войниците - свобода е, братя. По-яките и по-хитрите свиха компотите от артелното, по-свитите и по-честните изпъшкаха: мизерия, майка!
Настъпи анархия
В новоиздадената книга Слав Хр. Караславов пише как точно преди 10 ноември Живков питал него и Веселин Йосифов дали вече не е време да се оттегли.
Все едно старшината да пита ефрейтора, ама нейсе.
Можеш ли да питаш такива работи в едно поделение?
Лека му пръст на Тато - нека историята се произнася, има толкова много време за това.
Но тия вътре, солдатите, някой да ги е питал искат ли да живеят в поделение? Хем с много хляб и лук вътре?
Аз лично все пак държа да ме питат.
----
* Тук и по-долу цитатите са от книгата "Държавникът и човекът - Тодор Живков в спомените на съвременници", ИК "Феномен-21".
|
|
|
|
|
|
|
|