Когато му се наложеше да обоснове пред околните презрението си към политиката, дядо ми Павел разказваше епизод с някакъв народен представител от Плевенско. Забравил съм името му, естествено, но, ако добре си спомням, беше от селото на писателя Васко Жеков. Този депутат прекарал цял мандат (а може и два) в дрямка и безсловесност, та като взел един път думата, всички се натрупали да чуят какво ще рече. "Господин председател - казал народният избраник, - тука някъде има отворен прозорец. Пратете да го затворят, че става течение и ще простинем..."
Влизал съм в Народното събрание на писателски конгрес и май не видях там прозорец, от който
може да духа на депутатите.
Това е предимство за един парламент - няма да настиват. (И... няма да вземат думата!) Но и недостатък, защото когато в залата се разнесе неприлична миризма, няма откъде да излезе. А ако пък излети на улицата - още по-лошо. Макар че и така не може да се скрие. Както беше в пресния неотдавнашен пример...
В представите на масите от едно отминало време безплодното и тунеядно всекидневие на фигурантите в политическия живот е било предостатъчно, за да станат те за резил и подигравка. В наши дни, при една по-събудена и любопитна преса и чевръсти електронни медии, ние изобщо вече не си представяме безполезните политици като някакви похъркващи безобидно създания. На нас ни е добре известно, че и безполезни те са само за обществото, а за себе си са активни, хищни и предприемчиви. И че
позорът и отвращението
при тях се пораждат не от дрямката, а от активността им.
Преди време, в зората на промените, от Франция се завърна стар емигрант, мъдър и тих човек. Срещах го в редакцията на сп. "Летописи", където той "лобираше" за ръкописа на известен интелектуалец, починал в чужбина. Човекът бе смутен от много неща, но най преживяваше заради... водата. Десетилетия бе сънувал студената и "мека" софийска вода, а сега от чешмите течеше някакви тинеста смес, при това в определени часове. Говореше се, че кметът е продал водата от язовира и градът миришеше на пор. Коментираше се този кмет, припомнихме си, че е сменил четири партии, преди да го изберат. Гостът се слиса: за кмет навсякъде избират най-уважавания гражданин, а тук...
Въпросът бе не, че въпреки това той все пак бе избран. Въпросът бе, че може би той бе избран именно поради това!
В България кандидатите да я управляват не са чак тъй високо над електората, че образите и делата им да се сливат с небесния свод.
В България желаещите да я възседнат
са достъпни за разглеждане, а за мнозина от нас - и лично познати. Никаква тайна не могат да останат кусурите и пороците им, гафовете им най-често са всенародно достояние, но туй не бърка кариерите им, по-скоро наопаки - благоприятства. И като че ли всеки път дразнител и стръв за електората е тъкмо пренебрежението им към общоприетата нравствена мярка, към традиционната система от правила за порядъчност, за лоялност и отговорност към обществото. Като че ли този електорат - зададат ли се избори - точно арогантността, грубостта, безпардонността най-силно го възбуждат и омагьосват. Като че ли именно безсрамието, самохвалството и агресивността най-абсурдно го притеглят. Него (нас) - електората.
От рибари съм чувал, че шаранът кълве на... чесън. Не че е любител на кьопоолу и шкембе чорба, напротив - не употребява. Но миризмата на чесън го привличала почти магнетично и тази страст го погубва - въдичарите омесват чесън в стръвта и шаранът отива в тигана.
Както шаранът чесън не яде, тъй и избирателят в живота си най-често е човек порядъчен и честен.
Но миризмата на разложение,
на гнило, на болно и лъжливо го привлича и той кълве, хваща се на въдицата. След което и той се пържи. На бавен огън. (Това е поуката от баснята за шарана.)
Самите политици също не са в конфликт с миризмите. Те не само ги разнасят, но ги и оползотворяват. Както обучените полицейски кучета надушват наркотици и експлозив, така и българският политик безпогрешно разпознава миризмата на пари, на петрол, на тютюни, на приватизация, обществени поръчки и далавера. Тя го насочва, тя го и пази, защото политик, изгубил обонянието си, е свършен. И когато се каже за такъв, че има нюх, то е точно това - разпознава миризмите, от които се ползва. Кога и дали избирателят изобщо ще прояви някакъв що-годе "нюх", остава неизвестно. Миризмата го обърква и сковава, потиска инстинкта му за самосъхранение. И, защо да се лъжем - притегля го.
Е, може и друго: на избори - с противогаз. Но чак такава демокрация в България никога няма да се случи...
01 Април 2005
[/b]
поне нещо да е ясно!