Вчера правителството представи набъбналата си до 200 страници програма за управление. Защо - не се разбра.

Защо бе нужно документът да стига до този си обем - също не се разбра. Ако от него се изчистят повторенията и общите фрази, всеки вестникарски редактор би могъл да го съкрати поне до една трета. Че и повече. Програмата е по-скоро механичен сбор от вече започнали, одобрени за започване или предстоящи действия на министерствата. Повечето от тях отдавна са известни на обществото. Колкото до приоритетите - те по никакъв начин не се различават от онези заклинания, които слушаме вече повече от едно десетилетие.

Разбра се обаче много важно нещо -



светлото бъдеще пак се отлага за неопределено време



Многословието и бъбривостта на една подобна програма са типични за бюрократично-административния подход и често се приемат за висш пилотаж в държавни и частни институции дори в развити страни. Особено ако има и конкретни срокове. Умението след това да се направи отчет, който да замъгли провалите, също се цени високо. На това младите ни управници, изглежда, са се научили.

Но зад изобилието от общи фрази все пак личи, че реалността в България е накарала "младите лъвчета" да поотложат част от обещанията си. Нулевият бюджетен дефицит, да речем, вече се смята за постижим в края на мандата. Това е косвено признание, че икономиката трудно ще заработи на бързи обороти и че още дълго време държавата ще трябва да доплаща за социалната си политика и за евентуална по-разширена инвестиционна програма. От своя страна това значи, че, заради натиска на МВФ да сваляме непрекъснато дефицита, парите пак няма да стигат за нищо. Което пък поставя под съмнение доста от краткосрочните и средносрочните цели.

Твърде оптимистично е очакването за приток на свежи инвестиции отвън в рамките на 1- 1,2 милиарда долара годишно до 2005 г. Това е доста повече, отколкото сме привлекли за цели десет години и много, много съмнително на фона на очертаващата се световна рецесия. Как при това положение ще постигнем растеж от 5-7% средногодишно до края на мандата на кабинета, може да се обясни по-скоро с риторика, а не с аргументи.

Най-стряскащото обаче е, че програмата по някакъв начин



копира под индиго



и програмата, и приоритетите, начертани от бившите управляващи. Приемствеността, всъщност, е нещо добро за всяка една държава. Добро е също така, че новата власт вече е по-скромна на обещания - планира да съкрати безработицата с общо 150 000 души до 2005 г. Иван Нейков, както добре помним, обещаваше по 200 000 нови работни места на година. И дори отчете, че ги е постигнал.

Точно оттук ще дойде големият удар за властта. На практика тя признава, че безработицата ще остане трайно висока - за идната година е предвидено да е в рамките на 17,5% от трудоспособното население. Това е твърде високо число, а в някои райони на страната от години насам безработни са далеч над 50% от хората. Точно те бяха в основата на смяната на властта, точно те са хората, които са смазани от липсата на перспектива.

У нас без работа са 205 хиляди млади хора на възраст до 29 г. - 29,6% от всички регистрирани безработни. 114 хиляди от тях са до 24 г. За тази най-динамична, най-гъвкава част от населението перспективата да остане трайно в "зоната на бездействието" е убийствена. При това управниците признават, че националният план за действие по заетостта (започнат още от предишното правителство) не е осигурен финансово и серия утвърдени програми не са стартирали. Така че напълно реална е



опасността да имаме още едно съсипано поколение,



чиято основна цел е да намери реализация в чужбина. На кого обаче ще заложим тогава за още един от обявените приоритети - високите технологии?

"Не искам да дават помощ на децата и на внуците ми, а да им дадат работа. Те са ми седем, по десет лева на месец да ми заделят, по-добре ще съм, отколкото сега с пенсията". Така ми говореше неотдавна баба Недялка от търновското село Вишовград.

Отдавна прехвърлилата 70-те женица, прекарала два удара, още не се е отказала да работи по двора. Понякога дори си изкарва нещо допълнително, като приема в скромната си къща туристи, дошли в селото по някоя от програмите за алтернативен туризъм - когато не достигат места в съседната странноприемница. И съвсем простодушно изразява това, което десетилетие наред сменящите се непрекъснато разноцветни политици ни обещават - да подкрепят бизнеса и да осигурят работа и достойно съществуване за всички българи.

Вместо това за пореден път виждаме как хоризонтът остава замъглен и дори се отдалечава. Да оставим настрана очевидните разминавания в програмата във времето за различни действия - приемаме, че просто не са успели да ги съгласуват и са се удавили в думите. Но за обикновения човек данъчните облекчения са символични. В същото време инфлацията започва неумолимо да расте, издръжката на живота се повишава с всеки изминал месец. В тази посока истинският удар тепърва предстои - с новите акцизи и с вдигането на ток и парно още веднъж до края на отоплителния сезон. Условията за малък бизнес няма да се подобрят - напротив - с вдигането на патентите, а и с очертаващото се поредно свиване на покупателната способност, те дори ще се влошат.

Очакванията на хората за вдигане на цените и общата неувереност за бъдещето са първи признак за разклатено доверие.

На този фон да се представя една програма (макар и грамотно разработена), насочена по-скоро в далечното бъдеще, на практика след 2005 г., е най-малкото смущаващо. Защото тя залага на познатия трик - дайте да затегнем още малко коланите, пък после ще дойде време да разпуснем.

Подобен подход дори би могъл да се нарече циничен. Защото залага на търпението на хората - които, както гласи основният девиз на управляващите, са богатството на България. Все пак те не бива да забравят, че и хората искат да имат своето мъничко богатство - перспектива, достойнство, нормален живот и истинска надежда. С програмата това не се постига. Жалко за тримесечните напъни.