|
Британската демокрация, известна с традициите в политическото си устройство, предлага поглед към въпроса отвън. Без претенции, че това, което е добро за тях трябва да се присади и на наша почва, интригата между короната и Първия сред равните, както наричат министър-председателя, води до интересни изводи. Да започнем с церемониите.
Където царски крак не пристъпва
Откриването на парламента във Великобритания всяка година става с церемония, на която представител на короната почтително чука на вратата на Камарата на общините с голям черен жезъл. Кралският лакей носи името Черен жезъл - символ, изпълнен с агресивност и тъмни намерения. Чука три пъти, но не му отварят. Той безропотно се оттегля. За да чуят речта на кралицата, представителите на общините излизат от своята зала, защото кралски крак не е стъпвал там от 1642 година. Тогава стражата на Чарлз I нахлува с намерение да арестува парламентаристи, които отказват да утвърдят исканите от краля суми. Посегателството над представителната власт струва на короната скъпо - Чарлз става единственият крал в историята на Англия, който е бил екзекутиран в антимонархическа революция. И други крале са се опитвали да управляват без санкция от парламента, но никой не е дръзвал да вкарва стража в Камарата на общините.
Братовчедът на господин Кобургготски и съпруг на кралица Виктория, Албърт, макар и в по-малка степен, също е изпитал неприязънта на парламентаристите. Когато се е опитал да проследи дебатите от галериите, тропане на крака от залата му показва, че мястото на короната не е там. Не маловажен за реакцията на представителите е чуждият произход на принца - какво разбира един германски принц от проблемите на Англия?
Внимавай кого облагаш с данъци
Създаването на парламента през 1258 година става именно поради желанието на благородниците и състоятелните общинари да ограничат неразумните разходи на краля и това, че той дава ухо на съветници от чужбина. Сред костеливите орехи за всяка централизирана власт се оказва установеният тогава принцип данъчното облагане да се извършва само над хора, представени в законодателен орган на държавата. И така, ако кралят не желае да се съобразява с мнението на парламента, нека бъде така добър да не иска от тях пари.
Повечето владетели управляват, като се пазарят с парламента за пари и в процеса на преговорите правят отстъпки по отношение на власт и прерогативи. Успелите да управляват без да свикват парламента в продължение на дълги години, като Чарлз I, са по-скоро изненада. Трагедията на Чарлз обаче е непримиримостта му към мисълта, че някакви си народни представители могат да му отнемат даденото от Бога право да управлява. Притиснат от финансови нужди, той все пак признава правата на представителния орган, но не за дълго. "До края на живота си Чарлз I не виждаше смисъл да обяснява на когото и да било политиката си, нито методите си на управление" - казва за него историкът Дейвид Макдауъл.
Крале слънца - неприемливи
Ако парламентът съществува като един вид коректив на кралската власт без да я изключва, динамиката на отношенията между премиер и крал бележи надмощие за премиера. Робърт Уолпол, първият премиер на Англия, заема този пост през 1720 година именно с намерението да предотврати абсолютната власт, дадена на някои европейски монарси и да държи короната под строгия контрол на парламента. Затова вместо безконтролна власт, английската корона върви към царуване, което не включва управляване на държавата. Историята показа коя политика е по-далновидна. Впрочем постът премиер добива значимостта си не без "съдействието" на слабата корона в лицето на Джордж I.
Между патерналистичната фигура на лорд Мелбърн, когото младата кралица Виктория обичала като баща заради търпеливите му обяснения и лорд Розбъри, който пък бил порицаван, че се изказва в парламента без санкция от кралицата, историята е записала динамични отношения на споделяне на властта между короната и нейните премиери. Натрапването на неприемливи за двора премиери е един от белезите за превръщането на ролята на монарха в символична. От времето на Виктория става безпощадно ясно обаче, че не кралицата съветва своя премиер, а точно обратното. Ролята на короната - за нещастие, може би, на сегашните си собственици - става да дава пример за добродетелност. Виктория безусловно прави това с деветте си деца и съпружеската си всеотдайност. Позициите на двата поста обаче - в хармония или противоборство помежду си - винаги са се откроявали като отделни една от друга и тази откровеност на позициите прави общуването в конституционната монархия предсказуемо, за разлика от това в републиката, в която към премиера се обръщат с "ваше величество".
Олигархия или тирания
Както му е редът, не можем да минем без примери от древността. Практиката в древна Гърция противопоставя демокрацията - управление на народа - на два вида държавно устройство: олигархия и тирания. Тиранията се отличава от олигархията по това, че управляващият получава властта си не по наследство, а със сила - както му се налага и да я пази впоследствие. Тоест олигархията съществува върху принципа на правото на краля да властва над народа си, дадено му по рождение и свише. Това право не може да бъде оспорвано - нито от парламента, нито пък от журналисти, които нахално искат да разберат какво мисли олигархът, защо и какви са плановете му. Всякакви прилики със съвремието, разбира се, са фриволни.
Истината е в очите на възприемащия
Историята на философската мисъл също има какво да добави към разнищването на личността на премиера. Просвещението е оповестило, че има една Истина и ако тези, които я опознаят, щедро я споделят с другите, ще настъпи световно щастие. Ликуването обаче е било преждевременно. Относителността малко по малко от физиката се е разпространила и върху деликатната материя, наречена истина. Каквото и да се е струвало на господин Русо, истината е изглеждала по един начин от неговия прозорец, и по-друг - от прозореца на малката работническа хижа. И колкото и страници да е изписал господин Маркс, трудно ще се докаже, че истината, видяна от работническата хижа е по-добра от тази, видяна от капиталистическия офис.
Една от особеностите на епохата, в която живеем, парадоксално наречена "пост-модерна" е, че търсенето на едничката истина е заменено от критичен анализ на това кой, в какво време и от какви позиции я търси. Затова и настояването на г-н Кобургготски да бъде оставен на мира - за да достигне до истината и после да ни я съобщи - е един донкихотовски жест в постмодерното време. Истината, както и гигантите-вятърни мелници, са в очите на възприемащия.
От небрежните ми исторически бележки, мисля става ясно, че съвместяването на ролята на премиер и цар, както и на лидер на парламентарно движение е изпълнено с вътрешни претоворечия - както в символиката, така и в изразните средства, целите и стратегиите на трите институции.
Общуването в постмодерната демокрация изисква пределна яснота на позициите и окровеност. За да ги постигне, господин премиерът би могъл да направи две неща:
(1) да избере ролята, в която се явява пред обществото, и да излезе от мъглата на двусмисленото самоопределяние ту като цар, ту като премиер;
(2) да си даде труда да изясни политическата си позиция с термини, които се съотнасят с ясен референт от действителността - "обединител", "саможертва в името на общественото благо" са само квалификации. Всеки е свободен да ги прикачи към личности и каузи, но това не значи много.
|