|
- Без значение какъв репортер си, най-важното е да си близко до събитието. Това, разбира се, носи съответните рискове.
- Необходимо ли е да минеш през специална школа, за да станеш военен репортер?
- Чувала съм, че има такива школи. Но това са школи за хора, които нямат представа за този тип журналистика. Там им разказват основни правила и ситуации, в които могат да попаднат и конкретни случки от журналистическата практика. Не смятам, че това е необходимо.
- Ти самата имаш ли учител? От къде си се учила?
- Босна беше първата ми истинска школа. Когато човек попадне на такова място, където има много други журналисти - всеки разказва различни случки. Така че се учиш от случките, от това, като гледаш по-опитните как работят, как реагират.
Истинската школа е практиката и умението да усещаш и всеки път да оцеляваш. А усетът се гради въз основа на опит и умението да не минаваш границата на разумния риск. Винаги съм се ръководила от следния принцип - не е най-важното да стигнеш до събитието, а да стигнеш и да се върнеш оттам с материал.
Защото има много пътища да стигнеш до едно събитие, но някои от тях са до такава степен рисковани, че има голяма вероятност да се върнеш без касета и в крайна сметка без материал. За да не стане това, много внимателно трябва да прецениш точно по кой път да минеш, за да стигнеш до т.нар.събитие - било то до Кабул, било до Армията за национално освобождение, било до чеченците. Общо взето още от България не можеш да прецениш какъв е рискът и кой е най-добрият път. Но от България можеш да си начертаеш основните схеми, по които да стигнеш до дадено място. Знам, че има колеги, които разчитат на мисиите ни зад граница. Според мен обаче нашите посолства могат да помогнат само на първия етап, когато става въпрос за някаква логистика. Ако искаш обаче да направиш нещо, не може да се разчита на българското посолство - имам предвид да стигнеш до някъде. Защото естеството на дипломатите е такова, че те не могат да се ангажират с нещо, което е свързано с рисковани ситуации.
- Колко пъти си преминавала границата на разумния риск?
- Може би веднъж и това беше преди няколко месеца в Македония. Бях с още двама колеги, англичани. Попаднах в ситуация, в която осъзнавахме, че поемаме някакъв риск, но не бяхме изчислили докрай колко голям е. Желанието да стигнем до новината, до хората на деня ни накара да предприемем един риск, за който получихме такива негативни емоции, че после съжалявахме.
- За какво става дума?
- Ами просто македонците ни взеха за албанци. Тръгнахме пеша през една гора, по един път, който преди това беше проверен от други журналисти. Идеята беше да се заобиколят македонските сили и да се стигне при албанците. И решихме да го направим в деня, в който македонците предприеха настъплението. И македонците ни взеха за албанци. Бяха някъде на около 300 метра от нас. Нямаше какво друго да направим освен да се хвърлим на земята, за да не стане фатално. След това тичахме като зайци.
- В България не се чу, че български журналист е бил в такава опасна ситуация?
- Ами това е част от играта, от ежедневието на военния кореспондент. След тази случка проверих в Интернет какво е написал журналистът на "Монд", който беше с нас. В материала той беше само споменал случката, без да я описва подробно. Случката бе използвана само като повод да се обясни колко е сложна ситуацията. Но в материала липсваше самото журналистическо премеждие.
- И защо?
- Защото това са неща, които се подразбират, не те са новината. В такава ситуация един журналист не може да си позволи лукса да не изпраща своя истинска новина, не може да си позволи да избяга от събитието, защото просто той е свършен като журналист.
- Казваш, че журналистическите рискове не могат да бъдат новина. Журналистическото премеждие на тримата наши колеги в Афганистан бе по първите страници и водеща новина по телевизиите?
- Ако са били отвлечени, то това наистина е голяма новина и е редно държавата да се мобилизира, за да спаси българите. За да се види цялата картина обаче, вероятно трябва да се чуят разказите и на тримата журналисти. За мен би било интересно и мнението на руските, немските и други чужди журналисти, които са били в тази ситуация. Интересното е не толкова това дали това е било достоверно, а друго.
- Какво?
- Всеки журналист възприема ситуацията, изхождайки от своя личен опит. Сещам се сега за един случай пак в Македония. Бях с камера. С кола успяхме да стигнем до т.нар. Армия за национално освобождение. Посрещнаха ни в едно село, бяха с маски, гледаха ни много враждебно и ни вкараха в една стая в една къща, в която нямаше прозорци. Взеха ни мобилните телефони. И например моят колега оператор реагира така: "Ние сме отвлечени, ние сме затворени". И той наистина така възприемаше ситуацията. Докато аз не възприех ситуацията като отвличане.
- Защо?
- Защото си давам сметка за нещата. И наистина се оказа така, както го чувствах.
- Как?
- На много места, когато журналист попадне в една такава гореща точка, хората са мнителни и не искат ти да видиш техните военни обекти или нещо от това, което се случва. И в такава ситуация е нормално да те вкарат в някаква стая и да ти кажат: "Изчакай". В конкретния случай ние им казахме, че искаме да ги снимаме, да направим интервюта с тях, а те ни вкараха в тази стая, особено като разбраха, че сме българи. През 15 минути влизаше някакъв човек с "Калашников", оглеждаше ни все едно сме някаква стока. Не ни разрешиха нищо да направим, но след 2 часа ни пуснаха. Тази ситуация не я възприех като отвличане. А моят колега каза, че сме били отвлечени и ме пита: Как можеш да не напишеш нищо за тази ситуация?!
- А нормално ли е в регионите, в които се водят военни действия, местните да рекетират журналистите?
- Това е редовна практика, защото на такива места предимно отиват богатите телевизии, които разполагат с големи бюджети. И те си плащат, и то много добри суми за местни водачи, за охрана, за преводачи, за кола. За нас това е рекет, но всъщност това е местният ценоразпис. В момента, в който се появи български журналист, те очакват той да плаща по същия начин. И естествено ние не само не можем да плащаме по този начин, а изобщо не можем да плащаме.
- И как се оправяте?
- Естествено, когато трябва да се наеме кола, се плаща. Обикновено съвместяваме нещата - този, от когото наемаме колата, ни служи и за преводач, и за охрана, и за водач. Когато бях в Афганистан, направихме точно това. Основно обаче създавахме контакти на място, което означава, че цяла вечер прекарваш с някого, на когото обясняваш, че наистина искаш да покажеш неговата кауза. Защото в края на краищата нали затова си отишъл - не да кажеш ти какво мислиш, а да покажеш хората, те какво мислят. И така се оправяме с по-малко пари. Не знам какъв е точно случаят с тримата наши журналисти. Ако са им искали пари, за да излязат от някаква къща - това не е нормална ситуация. Но пък зависи за какво са искали да излязат.
Ако са искали да излязат, за да отидат до точката Х, до където се отива само ако се наеме охрана, иначе не те пускат, това е нормално от гледна точка на техните разбирания. А те не те пускат, за да можеш да наемеш охрана и да платиш, защото това е някакъв бизнес за тях. Когато бях в Северна Албания ситуацията беше подобна. Там е все едно, че си попаднал в Афганистан. Ти не можеш да излезеш от хотела, ако не си наемеш охрана, на която трябва да плащаш по 500 долара на ден.
Пак казвам това е част от играта. Сложността на българските журналисти да играят тази игра идва от това, че те не разполагат с тези средства и трябва да се оправят по друг начин, ако искат да се върнат с материал. И ние досега сме се оправяли.
- Казваш, че задържанията и рекетът са част от играта, а отвличанията?
- Случаи на отвличане наистина има. Чечня е известна с това. Там отвличането се превърна в единствения начин да се заработят средства. Знаем много случаи, когато журналисти бяха държани цели месеци, дори година и за да ги пуснат, се иска откуп. Там си има и изработена процедура - има си определени места и начини, по които се плащат откупите и т.н. Това също е бизнес.
Но има и нещо друго. В повечето региони, когато отиваш при една от воюващите страни - те нямат интерес да взимат журналистите като заложници, защото ти донякъде представяш тяхната гледна точка и служиш като техен адвокат. Но в същото време, ако се говори за Северен Афганистан, Северният съюз не е толкова единен, вътре има различни групировки. А отделно има племенни групи. В случая с нашите хора не знам как е станало. Ако те са попаднали в някакъв кишлак и той се е контролирал от някаква племенна група, биха могли да им поискат откуп, нормално е, защото те не са въвлечени в тази обща кауза и борбата срещу талибаните.
- При всички случаи, тръгвайки от България, трябва да знаеш, че е нормално да ти се случи точно това, така ли?
- При всички случаи трябва да се съобразяваш с много детайли. На такива места журналистическата карта, на която пише: "Моля, властите да съдействат", не важи. Ако просто тръгнеш за някъде, наемеш си кола, вероятността някъде да те залостят и да ти искат пари, е доста голяма. А това е по-добрият вариант. Защото много пъти, ако нямаш пари, ти взимат камерата, фотоапарата, обират ти парите и дори могат да те убият, за да си нямат след това неприятности.
Така че трябва да си подготвен за тези неща. Трябва да си даваш сметка за какво става дума. Едно такова пътуване не трябва да се приема като авантюра, защото не е така. Пак казвам не е проблем да стигнеш до някъде, проблем е да направиш материал и да се върнеш с него. И това е сложната задача на репортерството.
- У нас често пъти самото отиване до някоя гореща точка е новина?
- Често пъти така се получава в България, но общо взето нашите журналисти се връщат с материал.