Другарки и другари,

Като средностатистически дядо аз оцених като положителна рекламната кампания около операция "Голата истина". То не беше ха днес, ха утре, ха да не е срещу изборите (предполагам, че за да не ни лъснат задниците, макар че те пак лъснаха), то не бяха майки, водещи дъщерите си на прослушване (преглеждане?), то не бяха учителки... Та като резултат на 10. ХII. того в 11 през нощта аз бях диктисан пред телевизора.

Другарки и другари,

Като резултат пък от изглеждането ми на първата от голите истини аз си спомних за едно време.

Какво имам предвид? Имам предвид, че едно време незабравимото МХТИ* току ни събираше на чудни мероприятия! И там задължително се появяваше някоя напориста поетеса. С една папка стихотворения (с която започваше) тя неизменно успяваше да превърне цялата мъжка част от мероприятието в сговорна дружина от баджанаци. Мръсниците биха превели това като внасяне на похот в интелигентстването, но няма да са прави, защото младата другарка всъщност изграждаше чувство за другарство у всички нас... Във всеки случай си прекарвахме страхотно.

Както и да е. На едно такова мероприятие поредната начинаеща поетеса понесе папката си от стая в стая и от легло на легло, където научи много нови неща и получи представа за най-разпространените поетически техники... обаче някъде на последната права от сборището се оказа, че един (1) от прогресивното човечество все пак не е станал баджанак с останалите.

И в един момент другарката го сгащва тоя некадърник в асансьора.

И какво става в асансьора...

В асансьора между I и III етаж нашият другар започнал да я кори. Викал й "моето момиче" и че не бива така, че какво се е развихрила такава и че с ония досадни телодвижения не се става поетеса, а трябва по-голяма отговорност, защото творчеството, моето момиче, е преди всичко отговорност... Нямам представа дали е стигнал до това, че гръбнакът на българската литература е политически, но общо взето, й приказвал точно в тази посока.

Укоряваната го гледала (и, предполагам, слушала) с цялото внимание, на което била способна след великолепния маратон от по-предните дни. Между III и IV етаж обаче внезапно му казала: "Дръж тая папка за малко!" - и му тикнала папката със стихотворенията в ръцете.

След което с един замах си вдигнала фланелката, защото пък тя през цялото време ходеше с една фланелка (сега им викат тишърт, не знам защо!)... И стояла така с вдигната до раменете си фланелка през целия пети, после през шестия и така до седмия етаж.

И вече на седмия етаж нашият другар й казал фразата, която именно ме накара да си спомня за това мероприятие, докато гледах първото издание на "Голата истина":

- А така! - й казал той огорчено. - Видя ли сега?! И ЦИЦКИТЕ ТИ - казал - МИЖАВИ, СЪЩО НЕ СТРУВАТ!

----------

* Млада художественотворческа интелигенция.