|
- Г-н Дичев, не ви ли се струва, че ако българският преход бе по-скоро десен, то българският град през тези 15 години сякаш олевя?
- Десният град е град с план, с регулация, с облик. А левият град е доминиран от функциите, произлизащи сякаш директно от живота на хората. В този смисъл в случая със София например имаме разпад на образа на града, ентропия на градската структура и пространства. Но може би когато говорим за София, разграничението ляво-дясно не е толкова уместно, по-скоро става дума за бавно потъване в Третия свят. В столицата е налице нулева регулация, нулева спирачка пред различни форми на реклама, масово самоуправство. Не мога да си представя срещу Капитолия във Вашингтон или Националното събрание в Париж да стърчи реклама на крупна компания, както е пред нашия парламент. Няма място по света, аналогично на нашия площад "Народно събрание", където състоянието на паветата да наподобява лунен пейзаж, а мястото да е превърнато в паркинг.
Дясното обаче има две опции. Едната е дясното на капитала, другата - дясното на политическата власт, на бонапартистката десница - такава, каквато я знаем от времето на барон Осман от средата на XIX век.
- Може би много от грозните ефекти са неизбежни - бизнесът експанзира, масово се строи - капитализъм в действие.
- Вероятно концентрацията на капитала у нас ще породи преразпределения в пространството. Вашият вестник например писа за появилите се вече у нас частни улички и градчета. В тези луксозни части на града ще има регулация, а другите части постепенно ще се превърнат в бордеи. Всеки призив нещо да се планира, ограничи, очертае веднага се възприема едва ли не като връщане към Белене. Когато ген. Борисов свали плакат на Азис, се вдигна вой до небето, че бил нарушавал права. А всъщност направи нещо, което е минимално като усилие и трябваше да бъде направено.
- Рекламата е навсякъде - дори трамваите са облепени така, че понякога отвътре трудно се вижда през прозореца.
- А на почти всяко дърво в София е залепена малка реклама или листче с обяви. Няма светофар в центъра пък, на който да не те спрат тълпа циганчета да ти мият принудително стъклата.
- Не е ли в това нашият чар за западните леви, които спрямо левите у нас изглеждат направо крайно леви?
- Тъкмо за това пиша в книгата си. На тези наши възмущения мои приятели от Дрезден - един суперрегулиран град с музеифициран център, казваха: шаренията ви е най-хубавото, не я пипайте. Нашите призиви за регулации звучаха като крайно дясно мракобесничество. Наистина Третият свят си има чар - чаровно е това, че е шарено, че е бедно, че е просто различно. Не знам обаче доколко ние искаме да живеем в подобна екзотика. Доскоро живеехме с чувството, че сме модернизираща се страна, което доведе до социалистическите архитектурни и градоустройствени безумия. Сега обаче махалото отиде в другата крайност. Вижте само нерегулирания вехтошарски пазар в Перловската река, сутиените и гащите по кръстовищата... Ефектът от тази ентропия е, че всички места в града стават едни и същи. Площадът пред Народното събрание не е тържественото място на властта, там има реклами и паркинг - като навсякъде. В театрите също е пълно с реклама. Краят на този процес е едно сливане на всичко в едно - всичко става едно, сиво.
- Това обаче не е ли добра среда за възраждане на мултикултурализма, процъфтявал в някои градове като Пловдив от Възраждането до 1944 г.?
- А дали мултикултурализмът излиза напред? У нас вече има много нови имигранти - китайци, араби и пр. Къде се намират те, ние не ги виждаме, не се изобразяват? В София няма чайна таун например. Вярно, след години при този самотек етническите групи може би ще се самоорганизират, ще си оформят свои гета. Когато държавата не може да решава редица въпроси, в това число социални, етническите групи сами поемат отговорността за решаването им. Може да се стигне и до взаимопомощ между етносите. Но засега не виждам особени културни измерения на етнокултурното разнообразие у нас.
- Може би постмодерното идва по-лесно - като внесен по второ направление Дисниленд?
- Днешният човек донякъде е гражданин на своята страна, донякъде член на своя етнос, донякъде циркулира в по-глобално пространство. Това множене на световете има и естетическа форма - това, което наричаме постмодернизация на пространствата. Човек, особено този, който може и има средства да избира, е обкръжен от множество културни контексти, между които може да прескача и които да си избира. Една от фигурите на това множене на световете е Дисниленд - израз на човешкото желание да бягаш непрекъснато от себе си, да множиш идентичностите си, да фрагментираш постоянно себе си. От една страна, сме свързани с процесите на глобализация, от друга - сме застопорени в пространството, нали все пак живеем някъде. Големият въпрос е дали все пак идентичността се върти около един център, или може безкрайно да се множи.
- Българинът и при Прехода държи да е собственик - тегли кредити, купува жилища. И хем си остава закотвен в собствения си дом, хем при тази ускорена вътрешна и външна миграция е принуден ускорено да приема и външни идентичности.
- Огромен брой българи прекарват немалка част от живота си ту тук, ту там. Поне половината от моите студенти ходят през година на бригада в САЩ и донасят съвсем интимни усещания за далечни места. Така наред с консумативната постмодерност - да отидеш на почивка на о-в Пукет, има и друга, гастарбайтерска постмодерност. И този глобален феномен, който има далеч по-малък естетически израз, е все пак показателен - гурбетчията рязко попада от един свят в друг. И мисли за всичките си проблеми като временни - докато свърши Преходът, след което всичко ще се оправи.
- Тази размита градскост няма ли да породи нуждата от един нов инженер Иван Иванов (кмет на столицата от 1934-1944 г.) в София, от един нов Митхад паша в Русе (управител на Дунавския вилает в средата на XIX в.)...?
- Митхад паша има наистина големи заслуги за раждането на градското у нас - той въвежда тротоарите и фенерите в Русчук. Но може би сега първият проблем е не толкова строително-градоустройствен, колкото нормативно-регулационен - трябва да се въведат юридическите параметри на градското съжителство. Сега не е ясно как един човек, който е обеднял, и съседът му, който е забогатял, могат да вземат заедно решение за ронещата се фасада и течащия покрив. Или как се осигурява пространство за пешеходците при задръстените от автомобили тротоари.
От 2004 г. у нас усилено се говори за права, и то все покрай градската проблематика - пътя през Княжево, сметището в Суходол... Хората усещат проблема в най-непосредственото си обкръжение, в сферата на пространствата на живеене. Моите студенти предложиха да направим дружество за съдене на държавата - за всякакви нередности. Строят например някаква сграда, за която европейските изисквания налагат да има еди-колко си места за паркиране, но те не са направени - съдим ги. Човек с увреждания не може да се качи в обществена сграда - пак съд. Трябва най-сетне да се усетим като общност и да започнем да се борим за правата си.
- Кой е най-прекият път за "оправяне на нещата"?
- Има два начина. Единият е чрез силен граждански натиск, чрез повишена гражданска култура. Това звучи малко утопично наистина, но вече има много примери. На местно ниво вече се появяват различни неполитически групи, местни бизнесмени, професионалисти, които чрез гражданското общество налагат ред. Но стандартите на демокрация винаги са по-ниски на местно, отколкото на национално ниво. Не можем да очакваме, че в едно малко градче гражданското общество може да е силно и да се самоуправлява. По-вероятно е там да управлява някой клан - естествено в свой интерес.
Другата опция е да се ограничи местното самоуправление, да се наложат стандарти отгоре. Митхад Паша, Иван Иванов, цар Фердинанд - това са модернизатори отгоре. Идея в този дух изказа и Лидия Шулева неотдавна - курортните градчета да се поставят под директен държавен контрол, за да има някакви инвестиции и ред там, а не да бъдат просто придатъци на случайно оказали се близо до тях места. Като Несебър, който е случайно до Слънчев бряг, който пък е построен не с несебърски, а с национални инвестиции. София също не може да остане на милостта на един странно конструиран общински съвет, който пет пари не дава за града. Така че няма как да минем без по-голям контрол от страна на държавата. Пак казвам, демокрацията не е локална, а национална.
|
