История тръгва от Платон, но тук - от средата на 60-те години на ХХ век. Тогава се явява усетът, който изобразяват навсякъде по разному, но все като страх от опростачване. Негов белег е омаловажаване на победите на образа над понятието. Затова станалото се характеризира с постепенното отстъпление на иконоборците. Макар да минават за големи умници, накрая винаги губят посрамени. Подробност е, че някъде това става по точки, другаде - с нокаут. Прочее ето я историята, за която е по-добре да се допълни късно, а не да се премълчи.
По онези времена по света се случват интересни неща в Чехословакия, Франция, САЩ, Виетнам. Не по-малко интересно е и в България, където се радват на победил социализъм, на младежки фестивал, на олимпийски успехи. Интересните събития правят началото трудно забележимо, а края - съвсем неочакван, но оправдан.
Всичко започва със спор
в университетите на Западна Европа дали и как си струва да се променя положението, което отива към опасно за свободата закостеняване. Прочутият тогава Херберт Маркузе и някой си Умберто Еко по един и същи начин се опитват на преодолеят аскетичното изискване, което Теодор Адорно издига пред морала на обичащия свободата. На неговото "Не съучаствай!", което изповядват инакомислещите мистици, те противопоставят партизанската тактика на Че Гевара в медийната война. Тя се води срещу уродите от брака между империалистическата политика на САЩ и СССР и услужливата телевизия. Уродите всъщност са масови образи на желаното - илюзии за личен дял в световния прогрес, рекламни фикции за най-добрия свят, образци на свободното време, запълнено със забави и спорт. Те прикриват ужасите на Втората световна война и възпитават първото поколение, което не може да си представи света без бързи новини, черпи знание от комикси и го проверява с телевизионни игри. Още тогава се знае, че след него вече нито едно поколение няма да живее без удобни онагледявания на човешката култура.
Да се говори за култура след Освиенцим
за Адорно е равносилно на съучастие в престъпление чрез прикриването му. С още по-голяма сила това важи за масовата култура, която прибавя фалшива възвишеност към убедителността на големите числа и минава за демократично утвърдена истина. Затова някои стигат до крайност - Жан-Пол Сартр, запален по културната революция на председателя Мао, дори иска да подпали Лувъра с всичките му заблуждаващи образи.
Маркузе и Еко обаче се осланят на съзидателната традиция. Просветителският оптимизъм им говори, че отрядите на критичните интелектуалци могат да използват културата в полза на масите. Затова предлагат да се атакуват налаганите образи, като се обяснява какво трябва да се вижда в действителност почти като у Козма Прутков: "Ако на клетката на слона пише бивол, не вярвай на очите си, а на учените."
Тази интелектуална партизанската война се води с внезапни нападения срещу най-слабото място на противника - пропагандния образ - с най-силното оръжие на критичния мислител - научното понятие. То разкрива, че това, което се натрапва образно, е лъжа. Две неща са нужни в случая: понятието трябва да е разбираемо за масите и да е ангажирано с по-слабите. С това обаче
се напуска научното поле
и се преминава в политическата масовка; все пак по определение науката е масово неразбираема. И за да бъдат подсилени неуките с масовизиране на истината, се прави съдбовната стъпка - на помощ се привличат медиите. Най-напред словесните, по-слабите, радиото и малотиражните вестници. По-нататък акциите се насочват и към телевизията. Успех е, щом тя бива принудена да поддържа политически коментари, театър, опера и балет, книжен обзор и уроци по малцинствени права. В това се привижда, ако не победа на интелекта, то поне дължим данък за простотиите през останалото време. Неговото изплащане е хонорар за чистата съвест.
За десетина години всичко си идва на място. Тъй като хонорарът зависи от задоволяване на масов интерес, иконоборците почват да се съобразяват с внедрените нагласи у потребителите на образи. Те се преобразяват в професионални критици на статуквото, раздвоявайки се като просветителя на Кант - според частния интерес спазват наложените правила, според публичната роля представят вечната истина.
Но що е истина, когато понятието е станало
невъзможно без утвърдения образ на пропагандиращия го?
Вече не се знае. Ала тъй като истината е съответствие на разказ със състояние на неща, се знае, че един роман на въпросния Умберто Еко бил подаряван напоследък в България при покупка на вестник с образа на някаква красавица. С оглед на вечната битка с иконоборците историята дава ясен знак, че те могат да се съвземат от неочаквания нокаут, получен в тази провинция. Защото в техните арсенали чака за преиздаване една друга книга, която възбужда още повече понятието. Засега само възпитаната неподривност на българските културтрегери предпазва от широкото й използване в битката им срещу образите, подарявайки я с вестник "Шок". Естествено, че става дума за "Ерос и цивилизация" на споменатия Маркузе.
Добре, но защо на снимката над всичко се вижда Америка?
Нещо като Америка над всичко.
Или Америка и Денков знаят всичко.