|
След Лакен интеграционните перспективи за София и Букурещ станаха още по-неясни, неприятен е също контрастът - в други десет столици ликуват! Веднъж писахме шеговито - "десет сватби и две погребения". Уви Лакен за едни беше сватба, за други - брадва.
Лошите новини от Лакен едва ли бяха изненада за тези, които наблюдават дългия криволичещ път на България към Европейския съюз. Ясно беше, че на срещата в двореца на Алберт Втори "неофициалната" формула 10+2, появила се преди година и половина, ще стане официална. Не беше ясно само каква точно формулировка ще бъде намерена, за да се смекчи разочарованието за набедените за изоставащи България и Румъния.
За съжаление формулировката от Лакен се оказа суперразочароваща. Ако "тези страни", пише в Заключенията от Лакен, трябва да получат специфична помощ, това трябва да стане в конкретни рамки, с конкретен календар и пътна карта с цел да се отворят всичките глави от преговорите през 2002 г. Точка.
Ще ни пишат пътна карта, значи. А можеше друго. Нищо не пречеше, както впрочем го предложи председателката на Европарламента Никол Фонтен, за "компенсация" да бъдат посочени ориентировъчни дати за приемането на България и Румъния. 2006 или 2007 например. След като другите кандидатки имат ясна перспектива за влизане в ЕС, лишаването от такава на България и Румъния, макар и по-далечна, е чиста проба дискриминация.
Предложението на френския министър Юбер Ведрин за намиране на начин България и Румъния да не бъдат отделени от десетката се оказа контрапродуктивно, то втвърди позициите на Герхард Шрьодер и на неговия човек в Европейската комисия - еврокомисаря по разширяването Гюнтер Ферхойген. Въпросът не е в България и Румъния, а в това, че Германия желае присъединяването час по-скоро на централноевропейските страни, които вижда като свой "лебенсраум", свое геополитическо жизнено пространство. Тук ние пречим, защото сме бавни и действаме като спирачка.
Франция в действителност е ръководена от по-дребнави съображения, тя се стреми да забави разширяването, за да не загуби щедрите субсидии в рамките на Общата земеделска политика, и затова предлага всички да вървят заедно. Тук ние сме удобни - пак защото сме бавни и действаме като спирачка.
Защо се получи така?
Защо на България и Румъния бе отказана дори някаква утешителна формулировка? И наистина ли деленето 10+2 почива на обективни критерии?
Обективното изоставане на София и Букурещ е факт. И двете страни, без да са се наговорили, провеждат най-сбъркания възможен преход. Различните им правителства се стремяха само към едно - да гласуват закони, които им позволяват законно да ограбват държавите си. Причината е в това, че и в двете балкански държави демократическите традиции са слаби, ако не несъществуващи, че гражданските общества все още ги няма, че пресата, каквото и да пише, няма никакво значение.
Това доведе до ситуацията, че макар и в бившия соцлагер да беше постигната относителна уравниловка, след 1989 г. Унгария, Чехия, Полша дръпнаха напред до такава степен, че за нас изглежда утопия да догоним тяхното ниво, камо ли това на страните-членки от ЕС.
В същото време не трябва да сме толкова наивни, че страните-членки се ръководят по "обективни критерии" в оценката на кандидатките. Разширяването винаги се е ръководело от политически съображения. Трябва да сме слепи, за да не забележим, че към отличниците бяха прикрепени държави, които са приблизително на същия хал като нас, но имат силни политически протекции вътре в Евросъюза. Конкретно става дума за бившите съветски републики Латвия и Литва. Докато показателите на Естония действително я поставят в първата група на разширяването, цифрите в докладите на Еврокомисията за Рига и Вилнюс с нищо не оправдават толкова благосклонното отношение на вземащите политическите решения.
Личните предпочитания на страните-членки са маскирани от удобното за тях обяснение, че София и Букурещ сами са си поставили за цел по-късни дати за влизане в ЕС. През декември 1999 г. в Хелзинки тогавашният премиер Иван Костов определи датата 2006 г. за приключване на преговорите, като се взираше в екрана на новичкия си лаптоп,
сякаш врачка гледа кристално кълбо
Тогава той не скри раздразнението си от въпроса ми - защо точно 2006 г.? Така де, имат ни доверие, поканиха ни за преговори, а някакъв журналист се заяжда за дреболии.
През декември в Брюксел Надежда Михайлова разкритикува правителството на НДСВ, че без аргументация изтегля напред датата за приемане в ЕС и че прати премиера в Лакен без предварителна дискусия по темата в парламента. Справедлива критика. Но справедливостта изисква да припомним, че точно при кабинета Костов всякаква дискусия за евроинтеграцията беше невъзможна, тези хора се изживяваха като корифеите на евроинтеграцията, те бяха убедени, до самото си падане от власт, че вечно ще се носят на гребена на вълната на евроинтеграцията, че са нейните манекени и рекламни лица.
Кабинетът Сакскобургготски също си заслужава критиката за комичните промени на дати на завършване на преговорите и за влизане в ЕС, като в един и същ ден различни негови представители споменаваха съвършено различни цифри.
Все пак премиерът не може да бъде упрекнат, че не опита да промени решението от Лакен. Той проведе среща с Шрьодер в самото навечерие на Съвета в Лакен и после призна - френското предложение не намира подкрепа. Но дали премиерът си беше дал сметка, че в Лакен ще има някаква утешителна формулировка за България и Румъния и че той може евентуално да се пребори за по-благоприятна нейна редакция? По всичко изглежда, че той не го е направил. На един цар не му отива да се пазари. Това е проблемът, когато си си избрал премиер-цар.
А сега накъде?
Лошото е, че през 2002 г. България започва да бяга по евроинтеграционна писта, на която липсва линията за финиш. Това може би е удобно за българския бизнес, който дълбоко в себе си е настроен враждебно спрямо евроинтеграцията, където има ясни правила. А българският бизнес, който не случайно напоследък обраства с различни сдружения, има силни лобистки центрове в Народното събрание. Той без съмнение може да се окаже много силен, извивайки ръцете на правителството. Липсата на линия за финиш е удобна и за други. Какво би се случило, ако утре Анкара поиска от ДПС да не драматизира присъединяването към нас в европейската чакалня на Турция?
Има и друг неблагоприятен фактор. Логиката подсказва, че същите интереси, които вкараха Литва и Латвия в групата на отличниците, но оставиха България и Румъния отвън, ще сработят и през ноември в Прага, когато ще се решава разширяването на НАТО. Това е така нареченото "двойно разочарование" за София и Букурещ. До каква степен то ще дестабилизира техните правителства е по-малкият въпрос. По-големият е, че то ще благоприятства едно сработване между антиевропейските (криминално-икономически) и антинатовските и антизападни (пещерни) настроения в българското общество. Първите ще търсят резонанс в правителството, вторите - в президентството. Увъртанията и пазарлъците около ракетите СС-23, на които стана изразител вицепрезидентът Ангел Марин, е знак, че хардлайнерите в БСП ще се мъчат да пробият на "Дондуков" 2. Възможно е да се стигне и до обединение на силите между криминално-икономическите и пещерните лобита.
2002 г. се очертава като най-трудната външнополитическа година на българския преход изобщо. Досега беше много лесно. Имахме две големи цели - членство в ЕС и НАТО, издигнати в ранг на национален идеал. Сега може изведнъж да се окаже, че те са били мираж, отдалечил се в пясъците, и че никой не намира кураж да ги предефинира. А никой народ няма да се вдъхнови от претоплени остатъци от минали идеали.
Единственият истински европеец по българските върхове - премиерът Симеон Сакскобургготски, ако скоро не избяга от България, ще трябва да намери верните думи на български език, за да поверваме, че заедно не сме сбъркали посоката. Проблемът е, че засега никой в ЕС не прави истинско усилие да му помогне. Не, царят няма никога да проси. Но ако по европейските върхове не разберат положението, в което се намира България, ще започнат да харчат новичкото си евро не за да ни интегрират, а за да ни изолират със стена, по-непристъпна от Берлинската. Други варианти няма.
|