2001 г.
Петер Юхас
Босия на 50 години
На 50 ли? Аз мислех, че сме връстници, а той бил връстник на сина ми. Сигурно е роден стар и мъдър или аз се вдетинявам, защото по акъл сме на една възраст. Нали заедно скитаме, пием и правим щуротии. А може би това е така, защото моето поколение вече прилича на цветовете на картофите – цъфти, но по-ценното е вече под земята.
Странна фигура е Босия. В него всеки усеща особения човек, неприличащ на никого. Прилича на човек, произлязъл изпод собственото си перо. Як, здрав мъжага. На големия му пън-гърди, на широкия му дънер-врат и най-голямата спортна риза се пука. Хвали се с бизонската си сила, не е скандалджия, но с удоволствие разправя, че всеки, който се заяжда с него, бива нокаутиран. За една вечер изпива литър и половина ракия без да му проличи. В същото време от устата му излизат смехория след смехория. Разправя легенди колко може да изпие. А вече има опасност да му извадят лявата половина на белия дроб, за да има място за черния. Но когато не пие, изглежда малко клъвнал.
Който седне до него – нали е щедър към всички: към жени, към приятели, към другари по чашка – учуден забелязва, че този мъж с цветно въображение е божествен събеседник. Много добре познава и разбира света, който се върти около него. И няма такъв модерен компютър, в който може да се вмести толкова информация, колкото в неговия огромен череп. И няма такъв робот, който може да се състезава с него в решаване на кръстословици.
Босия е страстен провокатор. Струва ми се, че никога с никого не е съгласен, може би и със самия себе си. Бунтът му изначално е индивидуален. Всъщност той не е привързан към никого. Той стои над събитията на вишката си. С остър поглед наблюдава какво става около него. С чувствителността на антена улавя настроението на околността и сигнализира за опасността. А опасността е вътре в нас, в робската ни душа.
Той е широко скроен и не се побира в правилата и нормите. Смел до самоопустошение и по лошите български пътища лети с 200 км/час. Иначе дълбоко в душата си е ведър човек, но необуздан и самостоятелен до болка. Неочаквано става суров и упорит. В такъв момент защитава мнението, дори за сметка на логиката. Вечно на контра. Ако сам за себе си би основал партия, и тогава би останал в опозиция, защото не би членувал в една организация, която приема за член такъв като него.
След 10 ноември можеше без да си мръдне пръста да получи власт и длъжност, но той отказа всичко, което му бе предложено от "опозицията", създадена и отгледана от БКП, защото както сам той се изразява: "Огледалният образ на лайното също е лайно"! И тъй като е безкомпромисен човек, отново се отдръпна от властниците. И отново загуби любовта на управляващите. Затова отново няма редакция, която да желае неговите писания.
Боже мой, какво да прави, като не може да живее, презирайки себе си. Босия оформи една особена среда около себе си, в която може да уважава себе си. Но в този особен бохемски свят, той не живее бохемски живот. Меракът му за работа го отделя от останалите бохеми. Живее добре с тях, но истински приятел между тях не може да намери. Самотен човек, въпреки безбройните си приятели, самотен и в семейния си живот. Това не му пречи да има пет дъщери (засега). И тъй като баща му имал един син и много проблеми с него, прави само момичета. С кукувичи инстинкт, или затова защото отрано разбра, че децата се държат за майките си, така ги е уредил, че всяка дъщеря си има собствена майка с "отделен вход".
Босия и от загубите кове добродетели. Стиховете му отпреди 1989 г. важат и сега: "...Жадувам самота/Седя във бъчвата./Седя/и пия сам./От самота/" ("Диоген"
. Ако в другото не успя, то в самотата успя напълно. Пие сам "от самота". "Мавърът свърши своето дело, може да си отива" – казали са римляните. Колко са били хуманни тогавашните хора! От Френската революция насам всяка революция изяжда децата си.
А може би не Босия, а аз съм самотен и подобно на маймуната, която смята, че гостите на зоопарка са зад решетката, него го виждам самотен.
Честното му моминско име бе: Николай Ганчев Колев, но всеки го знае по прякора му – "Босия". И самият той подписва творбите си така. А визитната му картичка е керамична плочка с формата на стъпка от бос крак с един надпис "Босия". И корицата на стихосбирката му "Ноктюрно" представлява бос крак, стъпващ върху кабарчета. Всъщност на двете външни корици има два боси крака, стъпващи един срещу друг. Стихосбирката претърпя две издания с общ тираж 4 000, което само по себе си говори много.
"В детските си години имах алергия към найлоновите чорапи и затова не ги нося" – разказва той. Аз пък смятам, "Кучето е погребано на друго място" – както казва нашият народ. И в това, че не иска да прилича на другите. В кръвта му е най-голямата добродетел на поета: има смелост да бъде различен.
Босия не е от тези, които сънуват красиви сънища, дори и наказан на колене върху грах в ъгъла. Въпреки че когато вярата му изневерява, тогава един саркастичен глас му нарежда: "...Не спирай!/Напред куцай!/Подпрян на крехката/патерица-надежда!" – ("Патерица"
.
Ала този "патерица-надежда" не издържа петолъчката в жлъчката: "...А на мен/като камък в жлъчката, /ми тежи/, братко мой, /петолъчката./Това е тя, /наш’та история-/ин мемориам, ин мемориам!".
Да! Ин мемориам! А лакеите носеха петолъчките в душите си, та нали за седемдесетата годишнина на "вожда" са написали 70 оди в антологията "Априлски сърца"/добре че "вождът" не живя и властва 969 години като Матусаил/, сатирикът в затвора на "вожда" носеше петолъчката в жлъчката си.
Когато придворните "...безмилостно верни на древен някакъв страх" вдигаха кротко ръка, единодушно гласуваха, избираха своите епископи на доживотен мандат ("Покаяние"
и дори сливиците им вадеха през ануса, защото не смееха да си отварят устата, Босия "вика неистово" и писа: "...Що за история?/Защо/вместо обещаната свобода/получих единен граждански номер?"
Боли го, че светът се обърна с главата надолу: "... Боли ме, /когато отварям очи/и виждам дървета, /растящи с корен нагоре./Боли ме, /ох, как ме боли/да гледам нежни листи/ как кърмят ненаситния корен." ("Неведение"
.
Позовавайки се на конституционните си права, се кандидатира за депутат в далечната 1981 г. Затова промениха веднага "жизнената му среда" и след това често беше "гост" на "онова място". Вътре с гладни стачки протестираше срещу накърнените си права. "...Тя идва/предпоследна./След нея е смъртта/Със ацетонов дъх/ и дъх на нещо гнило." ("Гладна стачка"
. Отслабна 40 кила, но не го оставиха да умре, защото знаеха добре: "... Без смърт – няма възкръсване" ("Ново разпятие"
. Лишиха го от безсмъртие, а сега на свобода е много по-трудно да се осигури това. Почти всичките си стихотворения написа в затвора при ацетонова самота. Муза № 1 му беше нощта. Подзаглавието на стихосбирката му е "Нощни песни" Нощта е нощ и на човешката душа. Мъките на жив погребан човек са преди всичко духовни мъки. В кошмарната атмосфера той пренесе на хартията трепетите на един хиперчувствителен човек.
На свобода той изневери на поезията. Така се вижда, че за него поезията е само заместител на свободата.
Българската поезия ще загуби много, ако перото му пресъхне, защото повече обича живота, отколкото небесното копие на живота – поезията. В затвора удари този акорд, който отекна в последните стихове на Кирил Христов, а после се усили в поезията на Атанас Далчев. До Далчев българските поети са били пленници на собствените си чувства. Поезията им бе като нежния копринен плат на чадъра, но без стоманените спици, които го опъват. Нямаше какво да опъне нежната материя. Липсваше костната система на стихотворението. И за Ботев метафоричното мислене е познато, но за него е по-важна мисълта. Оголва понякога мислите си толкова, че стихотворенията му приличат на отворен чадър без нежната коприна. Добър поет е за днешните мащаби, смел, има силно чувство за абсурда, свое виждане и свой стил.
Щастлив съм, че съдбата ни събра с тоз бохем, който не обръща внимание на обществените конвенции, с топло настроение, весело сърце и непоправим гавраджия, който омеква само от една-единствена дума на тригодишната си дъщеря, от което се вижда, че твърдостта му служи само за защита на мекото му сърце, като корубата на костенурката. Ако жадувам за приключения, тръгвам с него из България – по планини и полета. Ту агне, ту яре, печем по хайдушки в нажежени до бяло трапове, ту хвърлим мрежата в мастилената вода на язовира и реката. Скъперническото ми сърце го боли само от това, че колкото и малка да е плячката (уловът), той я раздава на хората.
Първа дружка на Откачалката от отбора на поети-психопати. Да ви имам кумирите, седесародесебейчета 
