Румен Аврамов е икономист по образование. Работил е в Икономическия институт на БАН и в Агенцията за икономическо програмиране и развитие. В момента е в Центъра за либерални стратегии. Неотдавна излезе от печат книгата му "България XX век", в която описва икономическото развитие на държавмата ни през изминалото столетие.

---------------------------------------------------



- Г-н Аврамов, от 100 г. живеем с някакъв дълг, който непрекъснато се опрощава и после отново колелото се завърта. Докога така?

- Вълните на опрощаване, са един от устойчивите цикли на стопанската ни история. Икономиката понася и работи с дълг. Така е било и в България в началото на ХХ век до 1912 г. Държавата е трупала вътрешен дълг към БНБ, в един момент е прибягвала към външни кредити, с които е погасявала тези свои задължения, и цикълът се е завъртал отново. С тези пари се слагат основите на държавната инфраструктура, изгражда се военната мощ, изляла се в преследването на така наречения национален идеал. Независимо че дългът се увеличава, има и растеж, който позволява той да бъде обслужван.

Пречупването на тази схема идва с войните, особено с репарациите след края на Първата световна война. Тогава натрупаният дълг става прекомерен и започват циклите с опрощаването. Репарациите никога не са били платени в обема, в който са искани. След това идва депресията, когато България отново не може да плаща дълговете си и обявява частичен мораториум. Така стигаме до близката ни история от 1990-1994 г., когато кредиторите за пореден път през XX в. признаха, че страната не може да понесе дълговото си бреме. Разбира се, преди споразумението те имаха възможност да провизират загубите си.

- Дългът от 80-те години обаче не бе използван за инвестиции.



КАРЕ ТУК-----------------------------------------

- Това бе третата дългова вълна през комунистическия период. От двете предишни дългови кризи страната излиза главно за сметка на резерва си и със съветска помощ. Благодарение на дълга от 1985-1989 г. живяхме над икономическите си възможности и в този смисъл всеки се е ползвал в една или друга степен от него. Значителна част от заемите изтекоха пряко или косвено към развиващите се страни. Без рефинансирането на дълга от западните банки през 1987-1989 г. България щеше да обяви мораторуим по-рано. Тяхната преценка за стабилността на страната и за вероятността СССР да покрие дълговете ни също се оказа погрешна. Но макроикономически погледнато, получените кредити бяха изядени, пренасочени към неплатежоспособни страни, инвестирани съвършено безперспективно или отклонени към окултни партийни структури.

-------------------------------------------

Цикълът с този дълг се затвори през 1994 г. със ЗУНК и със споразумението с Лондонския клуб. Отвори се нова ситуация. Доколко тя ще бъде оползотворена, е друг въпрос. Първите две благоприятни години - преди въвеждането на паричния съвет - бяха загубени за реформата, за растежа, за инвестициите.



- Защо се получава така, че цял век се борим с едни и същи неща - слаба икономика, корупция, външни дългове?

- Има причини на различни пластове - икономически, интелектуален, психологически. Вероятно от значение е преходната, кръстопътна ситуация на страната. Ние сме в известен смисъл неустановена структура, намираща се географски, исторически и икономически между две култури, включително стопански. В такива хибридни места по-трудно се установяват солидни институции, традиции, принципи.

В България не е имало време (и воля) да кристализира някаква стопанска традиция - както, да речем, в Западна Европа. Такъв е бил ритъмът на историята ни. Никой от стопанските въпроси не е бил решаван докрай. Пречели сме си и ние, и външни обстоятелства. В България до края на XX в. не се бяха случвали фундаментални неща, най-вече създаването на действително монетизирана икономика, в която кредитът, цените и конкуренцията да играят пълноценна роля. Решаването на проблемите на цяло столетие е и днешният дневен ред.

Всичко това е така, въпреки че голяма част от елита до 1944 г. е бил формиран и е пътувал свободно в Европа. Но дори и тогава страната не е имала самочувствието на европейска държава. Напротив, всички са страдали от неевропейската идентичност на България. Европейският идеал се е постигал понякога индивидуално, но не се е получавала европейска обществена спойка.

А в по-общ план Европа е гледала на тази част от себе си, на Изтока си, винаги с определен страх и с предразсъдъци. Много от тях са основателни и имат своята история.

- Не повтаряме ли стара грешка и с банките? Някога те са се разроявали взривно, както стана след 1990 г. - със същите слабости - огромни вътрешни кредити, източване, фалити.

- Това е така, особено през 20-те години. Има експанзия и на акционерния капитал, и на банките. Но в огромната си част те не са били банки в истинския смисъл на думата. Сдружавали са се хора от малък район, акумулирали са някакви ресурси - отчасти техни, отчасти на най-близкия им кръг. И не са си представяли кредитирането по друг начин, освен като използване на ресурсите за техните непосредствени цели. Нямало е мисъл, че това е нещо нередно.



КАРЕ ТУК---------------------------

Това се възпроизвежда в други условия, с други мащаби през 90-те години. В българската финансова традиция консервативната имунна защита е слаба. И в известен смисъл социализмът е апотеоз на предходните въжделения за кредита - длъжникът да е "цар", разсрочванията и опрощаванията на дълг да станат текуща практика, цената на парите да изчезне, кредитът да е "до поискване" от политически силния на деня, да е "общодостъпен и евтин" за него. Всичко това предстои да се забравя.

------------------------------------------------------

- Така стигаме до корупцията. Тя също е вечна тема в историята ни.

- По тази дежурна тема бих казал само две неща. Трябва да престанем да надценяваме уникалността на България. И още, че връзката между корупция и икономически растеж много често е била положителна. Например особено успешните първи 10 години на 20 в. у нас са едни от най-корумпираните. Това се доказа и от възхода и краха на азиатските тигри. То е лесно обяснимо - корупцията е преразпределяне на ресурси, които при икономическа експанзия се увеличават. При липса на задръжки, на обществена нетърпимост и на показни разкрития, корупцията ще расте в една растяща икономика.

- Има още нещо интересно. Дълго време в България в началото на века са се мъчили безуспешно да направят фондова борса. Същото стана и след 1990-а г. Защо?

- Експанзията на капиталовия пазар през последните 7-8 г., особено в САЩ, обвърза тясно благосъстоянието на средната класа с движенията на фондовите индекси. Капиталовият пазар е деперсонифициран, не може да му се въздейства пряко. Индивидът е сам срещу една неясна конюнктура, от която той може да се опита да се възползва, но като правило е пасивен.

КАРЕ ТУК ---------------------------------------

Да се застане срещу пазара и да се поемат (или изчислят точно) рисковете е чуждо на нашата традиция. Винаги е искана по-солидна защита, която много често се е търсела в принадлежност или близост до политическата власт и кръгове. За по-едрите български капиталисти тази връзка се е чувствала като по-сериозна гаранция за собствения успех отколкото, да кажем, личната иновация, предприемчивоста или инвестицията. По-големите ни банки са били подчертано затворени, полуфамилни или кланово-политически структури.

---------------------------------------------

- Означава ли това, че изоставаме с цял век, поне в мисленето?

- Обстоятелствата в началото на века и сега не са същите. С глобализацията редица от възможностите за изолация и самоизолация изчезват. За едно по-младо поколение, което има пряк достъп до световните идеи и практика, бариерите постепенно ще падат. Подвижността на хората ще се увеличава. Така че, ако не настъпят непредвидени катаклизми, България ще ускори приобщаването си към света. Но това е техническата страна на въпроса, защото всички останали ще го правят. В крайна сметка нещата ще опрат до способности, до пряко съизмерване с другите, тръгнали по същия път, до това колко креативно се пречупват глобалните дадености през нашия манталитет.

България няма да стане център на Европа, а ние няма да станем западноевропейци. Ще сме периферия със своите особености. В определен момент те могат дори да се превърнат в продаваем актив.

- Отварянето на границите няма ли да се отрази пагубно за някои отрасли? Това също вече се е случвало.

- Конкуренцията се посреща по различен начин. Едни издигат бариери, други я посрещат с консолидация и сливания, трети - с иновации. Първата инстинктивна защитна реакция на производителите обаче винаги е да се свият и да се оплакват, че конкуренцията ги залива. Почти не се чува някой все пак да опитва да реагира с драстично съкращаване на разходите.

- Ние очевидно не можем да се затворим, но няма ли опасност наистина да се превърнем в държава на доизживяване, с дребно селско стопанство, малко туризъм - и нищо повече?

КАРЕ ТУК-------------------------------------------

- Икономически чудеса ние няма да направим. Пълноправното членство в ЕС просто означава, че ще навлезем в по-конкурентна среда и в уникален монетарен съюз. И най-после България ще може действително да разбере къде са нейните сравнителни преимущества и икономически потенциал. Досега това не се е случвало. Може да се окаже, че те не са тези, които всички очакват - туризъм и селско стопанство. Тази щампа си върви открай време и никога не е била абсолютно вярна.

-------------------------------------------------

- Може ли да се каже, че българинът е носталгичен тип? Някога, когато са навлезли европейските стоки, е имало носталгия по турско. Сега се говори за времето отпреди 1989 г. като за по-добро.

- Има идеализация на миналото като естествена възрастова характеристика. Има къса икономическа памет и неразбиране. Забравя се реалната ситуация отпреди 10 г., доколко неудържима и неестествена беше тя. Няма ясно обяснение как е функционирала икономиката тогава, как функционира в момента, какви са границите й, защо до 1989 г. тя е можела да се върти над възможностите си за кратък период от време. През 90-те години ние плащаме освен всички стари икономически грехове и цената на модела, в който живеехме през 80-те.

- Но няма и усещане за перспектива, за бъдеще. Няма и желание нещо да се раздвижи. Като че ли българинът повече се оплаква и иска нещо от държавата, някой извън него да му помогне да живее по-добре.



КАРЕ ТУК--------------------------------------------

- Стара и дълбока традиция е търсенето на държавата и на комуналните форми, каквито са например кооперациите. Търси се съчленяване на усилията на различни хора, но по възможност в общия кюп, което значи обща сметка, размиване на истинските финансови резултати и на действителната цена. Всичко това е много дълбоко залегнало, повече отколкото в други страни. Без да е нещо уникално, това е една от особеностите на българския капитализъм.

--------------------------------------------

Шо се отнася до перспективата, най-тревожният обобщаващ симптом е масовата нагласа за емиграция сред младите хора. През последните 10 години тя е сравнима само с началото на 20-те години на ХХ век.

- Как може да се пречупи тенденцията?

- Със стабилността на финансовите показатели (цени, лихви) през последните 2-3 години се свиква. Заедно с нея се премахна така наречената монетарна илюзия - илюзията на номиналните величини. Когато номиналният доход расте, а не си даваш пълна сметка какво изяжда инфлацията, имаш чувството, че нещо се случва. Докато при ниска инфлация тази илюзия отсъства. И усещането за бедност е по-непосредствено, отколкото в инфлационна среда.

Трябва обаче да се променят и другите аспекти на макроикономическата картина в България. Необходимо е да се преживее период от няколко години с високи темпове на развитие - поне 5-6%. Едва тогава ще се почуства на битово равнище известна промяна.

- Някога успявала ли е България да използва пълния си потенциал?



КАРЕ ТУК-----------------------------------

- В началото на 20 в., през "седемте тлъсти години", има "здрав" растеж, укрепване на държавата. Но именно тогава са заложени и модели на поведение, които по-нататък се оказват фатални - отношение към капитала, кооперативно лобиране, одържавената финансовата структура. Мисля, че ако страната бе продължила с този модел на развитие, и без войните растежът бързо щеше да заглъхне. Проблемът е, че у нас той не се е съпровождал от институционално и поведенческо съзряване.

-----------------------------------------------

- Къде сме сега, това не може ли да се повтори?

- Преговорите за присъединяване поставят рамки. Но важно е и отсега да започнем да разбираме накъде се движим, да разбираме европейската действителност и проблеми. Европа също се бори с много наслоени привилегии и удобства, които трябва да бъдат изоставени. Това е нейният преход, който също поражда напрежение и съпротива. Изобщо, пазарът е неудобен императив и затова в цялата икономическа история има стремеж той да се избегне, да бъде заобиколен. Социализмът е връх в това отношение, а различните модели капитализъм овладяват този стремеж по различен начин и в различна степен. Вътрешната съпротива срещу това изкушение е различна, като в България тя е особено ниска. Но, в края на краищата, пазарът си връща и предявява сметката. Много скоро я платихме, за да повтаряме.