|
- Има ли моменти, в които съжалявате, че сте станали актьор?
- Някой беше казал, че работата на човека трябва да бъде по-добра от него. Трудът на актьора е вид наркотик. Тя е магия, която се пръква от работа с големи автори, големи режисьори, с жадния за промяна зрител. Ако, не дай си боже, се случи дълго време тази среща да не съществува, актьорът започва да ненавижда и себе си, и професията си. Това не е най-страшното. В последните години по-страшно е да съжаляваш, че си българин, и професията остава някъде назад. Намесват се други социални, екстремни, фатални проблеми, които обезсмислят човешкото творчество.
- Кое събитие или кой ви разочарова от политиката?
- Винаги съм мислил, че човек трябва да се занимава с това, което може да върши добре. Никога не съм си въобразявал, че ще бъда политик. През 1990-а от шест места ми предложиха да стана депутат. Не се бях връзвал на тая работа, защото не вярвах, че нещо мога да променя. Тогава обаче ми се струваше, че идва ново възраждане. Стремежът на всички бе да променим старото, а какво ново ще дойде, никой не си даваше сметка. Във Великото народно събрание бяхме над 50 души интелектуалци и някой се беше усетил да създаде една парламентарна група от тия хора, които не се биеха за цветове. Идеята скоро беше опорочена - сигурно беше неудобна някому. Направихме един закон за театъра, в основата на който бяхме аз, Вили Цанков, Тодор Колев, Стоян Попов, Реджеб Садък. Най-важното беше, че театърът трябваше да се управлява от експертна комисия - хора, избрани отдолу. Предвиждахме тая комисия да бъде отделно и от Министерството на културата, и от Съюза на артистите. Ние раздадохме проектозакона на депутатите, но не бяхме достатъчно нахални и амбициозни, за да го приемем. И сбъркахме. Това е личната ми вина пред цялото съсловие.
Политическият театър, който започна да се играе на втория ден, ме отблъсна. Имаше много цинизъм. Още тогава се знаеха всички проблеми, които ни очакват, и не взеха мерки да се превъзмогнат.
- Накъде върви съвременният български театър?
- Ами накъдето върви обществото, накъдето върви държавата. То и не можем да измъкнем театъра от целия тоя батак. Поне аз, откакто се помня като актьор, чаках тази реформа. Но тя не се прави на базата на някаква традиция. Нещо готово се взема отнякъде и се прилага тука. В края на краищата нещата са вързани - не може да има театър, когато хората нямат пари за театър. Госпожа министърката казва, че няма закрити театри. Последната година съм бил и в Добрич, и в Сливен, и в Ямбол, и в Димитровград, и в Хасково. Няма там театри. Министърката очаква новите структури да заработят, но няма механизми, които да осигурят средства. Меценатството в България поне в следващите 50 години няма да се развие, защото новозабогателите българи няма да почувстват нужда да заделят нещо, освен ако някакъв закон не ги стимулира. Невъзможно е да съществува частен театър. Средният българин може да дава най-много едно левче за театър. Срещам 20-годишни хора, които не са ходили на театър. Сигурно и децата им няма да ходят. Разбира се, аз много отдавна знам, че театрите заедно с куклените не могат да бъдат 55 в България. Но реформата трябваше да почива на някаква наша традиция. Изведнъж не можеш да хвърлиш театъра на пазара. Сградите са съсипани. Единственото любопитство на някои общини е към такива сгради като в Добрич и Сливен - да ги вземат и да развиват бизнесдейност. И се получава парадоксът - в Сливен има 35 души административно-технически персонал и нито един актьор.
- Радой Ралин навремето беше казал: не ме е страх от министъра на културата, страх ме е от културата на министъра. Имат ли покритие в днешната ни действителност тези думи?
- Аз повече се страхувам от министри партийци. Няма значение какъв цвят е на власт. Сложат ли горе някое наше момче или наше момиче, особено ако преди това не е станал личност като човек или творец, той е много верен. И върши зулуми, докато партията падне от власт. След това отива друг партиец. И започва отново. Оправдава се със старите и прави същите зулуми, привнесени отнякъде. Аз може да съм бил всякакъв, но фанатик партиец не съм бил. Според мен фанатик-партиецът гледа далаверата в партията, а не гледа проблемите в обществото. Той самият не е личност и си плюе спокойно на сурата, защото няма какво да защитава, няма лице. Сега г-жа министърката на културата я питат по телевизията: "Защо не се откажете? Много хора искат оставката ви." А тя отговаря:
"Надявам се, че все още мога да направя нещо." Кое е то? Днешните политици се изживяват като жертва за обществото, а са жертва на партията си.
- Кого всъщност осигурява актьорът с осигуровките за пенсия? Себе си или държавата?
- Вижте, това пак е недоглеждане и неразбиране на социалната материя. Мога да говоря за т. нар. артисти-изпълнители. Аз цял живот съм плащал до 50 на сто данък от хонорарите. Молил съм се кога най-после ще отчисляват от тия данъци за пенсия. Аз вече съм на една възраст, в която всеки момент мога да реша да не работя. Знам, че като пенсионер ще мизерствам. Защо обаче ме карат и като работещ да мизерствам? Защото социалният министър Иван Нейков не е наясно, че артистите-изпълнители на вземат големи хонорари. Например в София таванът, който може да вземе един актьор, ако играе в друг театър, е 50 лв. Мога да дам и пример със себе си. Последните два месеца играя в Бургас. Където ми дават 100 лева. Това е един много голям хонорар. Направете сметката. Пътят ми е 26 лева, не ми се полагат командировъчни и ако остана да спя, плащам още 30 лева. Отделно осигуровките. Нали все пак господин министърът би ми позволил да изям за 24 часа храна за 10 лева? И се получава така, че отивам в града Б., за да взема 100 лева, а оставям 15 лева и се връщам. Колко пъти мога да отида и да играя? Въвеждането на тия социални осигуровки е консултирано с някакви артисти. Те сигурно не вземат хонорари. А артисти, които не вземат хонорари, не бива да дават акъл на министъра. Нека да направим данъците и осигуровките в една табличка и да ми каже господин министърът аз какво да правя - да престана да работя, което е невъзможно, да престана да плащам данъци - което е напълно възможно и ще вляза 2 години в затвора с удоволствие, или трябва да стана политик.
- Кой конфликт или ситуация в днешно време ви прави най-силно впечатление?
- Още във Великото народно събрание казах: "На България не й трябват партии, а личности." Какво се получава обикновено? Един лидер или двама, то двама няма, щото те не могат да се траят, та един лидер на партия събира един файтон анонимни хора, които нямат друг начин да задоволят амбициите си, и стават партийци. Включва ги в една листа, даже някои вземат пари за тая работа (чувал съм 10 000 долара, за да го вкара в листата). И изведнъж се оказва, че в Народното събрание влизат безлични хора, които слушат и козируват на своите лидери. Минаха 10 години и няма човек, който да се научи да управлява. Докога ще се учат да бръснат на наш гръб? Ей това ме отвращава. Не гласувам, откакто е тръгнало да се гласува за листи. Ще гласувам за личности, които ги познава цяла България, и като станат депутати, не могат да си плюят на сурата. Аз си представям, че човекът, като отиде във властта, трябва да поставя условие: като стана министър, ще свърша еди-какво си. И веднага искам да кажа, че ей така като мен всеки българин говори, но много малко могат да понесат отговорност. Нашата българска традиция е такава, че чакаме някой отвън да ни оправи. Сега заради СПИН-скандала в Либия пак почнахме да се молим на руския или който и да е там вожд, а нашето държавно управление няма самочувствието да отстоява своите позиции. Много бързо си сменяме позициите и много бързо въртим снагата. Нали щяхме да ставаме гражданско общество, нали щеше да има прозрачност?
- Какво ви струва всичко това? Имате вид на човек, който иска да е свободен и трудно може да му бъде наложено каквото и да е.
- Ами вижте - появи се един страх у хората пак. Виждам, че много хора се страхуват да кажат какво мислят. Като го погледнеш по телевизията, и виждаш, че очите му комбинират какво трябва да каже. И в това няма нищо ново. Това са стари болести, които ни налегнаха пак. Това е ужасно - хората се страхуват за хляба си, за децата си, за работата си. Това е едно от нещата, които най-много ме плашат. Т. е. ние се затваряме пак във вековната търпеливост на българина.
- Коя реплика на ваш герой си повтаряте често в трудни моменти?
- Много са. Например на Бай Ганьо - "На маймуни ни направихте", то стана и нарицателно по вестниците. В последно време си повтарям една реплика на Тенеси Уилямс: "Млад, но беден - да. Стар, но богат - да. Но стар и беден ..." Има и други: "Научи ли се един народ да вика на царя си "не ща" и "ща", нито царят е цар, нито народът е народ." Това е една фраза на Кирил Христов от "Боян магесникът". Вече се износиха и репликите, пък и думите. Забелязвам, че и аз се повтарям.
- Коя е най-голямата провокация за вас?
- Забелязвам си една слабост, която е и българска слабост - трябва някой да ме настъпи лично. Ето и сега, всички стоят и гледат сеир: "Прецакаха артистите." Ами че те все от нас почват бе, братко. Още преди 10 ноември Тодор Живков реши да прави реформи и - хоп - махна ни званията. Сега в новото време пак с нас са се заловили. Това ми тежи. Аз предпочитам, ако имам някой лев в повече, да пратя на моя учител, дето знам, че страда. Защо от нас ще събират, за да пълнят хазната. Защото аз имам и въпроси. Щом
почна да давам тези пари, ще ми се даде ли осигурителна книжка? Каква ще ми бъде пенсията, като внасям още няколко години? Трябва да бъдем наясно. Като давам толкова години, защо синът ми следва платено обучение, което не е конституционно? Защо не могат да събират данъците на другите? Защо пътищата ни са окаяни? Защо медицинското обслужване е трагично? Защо на учителите са им толкова малки заплатите? Тая уравниловка много тежи. А аз цял живот съм работил поне за 30 души около себе си. Докога? Кога ще бъде ситуацията такава, че аз да вземам в пъти повече от онзи, който не може колкото мен, та да имам аз дупето и отговорността да дам за благотворителност. Хората ме мислят за богат, а аз не мога да дам даже на улицата на някой човек пари. Тая уравниловка е вечна.
- Кой все пак е Васил Михайлов?
- Той се обърка. И той вече не знае какъв е. Много често си казвам, че съм най-обикновен демагог, щото много приказвам. Но аз мойта си работа я върша. Ужасно е, че трябва да върша три пъти повече работа, отколкото мога вече. И ми се налага да говоря за стотинки, за хляб, а мен ми е обидно. Васил Михайлов е един човек, който няма да се примири. Един човек, който робува на идеи, но на идеологии и на партии - никога. Един човек, който се надява да умре прав, работейки. Мисля, че още мога да бъда полезен с професията си, имам задължения към близките и децата си. Надявам се да не ме докарат дотам, че да ме е срам от децата ми и че съм работил цял живот.