Ако някой се вгледа в дейността на КНСБ през последните 3 години, силно ще се усъмни, че става дума за синдикат. Или по-точно - ще е абсолютно сигурен, че това е всичко друго, но не и профсъюз в класическия смисъл. По принцип синдикатът трябва да защитава членовете си, да организира протестите им, да участва активно в изработването на социалните закони. Което априори го поставя в опозиция на властта и работодателите, защитаващи съвсем различни цели. На практика обаче КНСБ все по-често не е от "своята" страна на барикадата. Тя действа в подозрителен синхрон с властта и работодателите по места. Затова с пълно право може да се твърди, че е изместила "Промяна" от незавидния пиедестал на проправителствен синдикат. Как обаче се стигна до там най-големият профсъюз да се превърне от опонент в рупор на властта?

Отговорът е прост и ясно пролича на митинга, организиран от КНСБ миналата седмица. На него дойдоха хиляди хора, които съвсем искрено протестираха срещу минималните заплати, които получават и то със закъснение, срещу срочните договори (ако изобщо имат такива), срещу безработицата и неполучените обезщетения при уволнение. На този фон виковете "Оставка" са напълно логични.

Така изглеждаха нещата от улицата. Съвсем различна трактовка получиха те на официалната трибуна. Там освен лидерите на синдиката, стоеше и представител на властта - социалният министър Иван Нейков. Парадоксално е, но и той, и шефът на парламентарната социална комисия Светлана Дянкова подкрепиха митинга. Което



автоматично го превърна в проправителствен



И показа огромната пропаст, зейнала между ръководството на КНСБ и обикновените членове. Нямаше как да не се забележи, че "отдолу" викаха "Оставка", а "отгоре" превеждаха "Не искаме ничия оставка". Явно двете страни преследват различни цели.

Заиграването на висшите етажи на синдиката с властта върви по няколко линии. Първата е пиесата "искаме-даваме". Откакто СДС е на власт, синдикатът подкрепя всички негови идеи, колкото розови и нереални да са. Сценарият е следният - КНСБ периодично издига някакви искания, правителството ги приема и двете страни тържествено подписват споразумение. После се оказва, че претенциите отдавна са планирани от властта и никаква "битка" не е имало. Но дори и това би могло да мине за пример за ефективно социално партньорство, ако не беше един нюанс - нищо от записаното в документите не се изпълнява на практика. Затова и всяко следващо споразумение преповтаря предходното с леки корекции (най-често в срока на изпълнение на ангажимента).



Така например КНСБ безусловно подкрепи



3-годишното споразумение с МВФ, макар да бе ясно, че правителството няма представа как ще смекчи социалната цена на предвидените реформи. Все пак през 1997 г. синдикатите, кабинетът и работодателите подписаха социална харта, в която бяха формулирани основните насоки за взаимодействие. След шампанското премиерът "забрави", че синдикатите съществуват, а социалният министър Иван Нейков периодично се срещаше с тях, за да ги информира за вече взети решения. След 1 година "Подкрепа" оттегли подписа си от документа с аргумента, че не иска да е фон на безумната правителствена политика. КНСБ обаче заяви, че "ще продължи да носи своята отговорност в този труден период", макар че имала някои забележки.

Три месеца по-късно КНСБ и Българската стопанска камара връчиха на кабинета свой "План за действие". В него пак бяха изброени мерките, които кабинетът трябва спешно да приеме.



Правителството ги прие с отворени обятия.



Подписано бе поредното споразумение, след което Костов отново потъна в покоите си и написаното остана на хартия.

Няколко месеца след това КНСБ пак излезе на сцената. Лидерът Желязко Христов поиска преразглеждане на 3-годишното споразумение с МВФ предвид извънредните обстоятелства с войната в Югославия, световната икономическа криза през 1998 г. и влошения платежен баланс на страната. Аргументите му бяха много логични. Но и тук - съвпадение. Същите претенции малко по-рано бе предявило правителството към МВФ. В крайна сметка те не бяха приети, но и МС, и КНСБ премълчаха.

Последното подозрително единомислие между кабинета и синдикатът е от преди 10-ина дни. Тогава след срещата с премиера профсъюзният лидер Желязко Христов обяви, че КНСБ иска да бъдат разкрити 250 000 работни места. Управляващите с радост приеха офертата и тя залегна в актуализирания вариант на "Програма 2001". Но тя като документ беше готова доста преди срещата между синдикатите и премиера.

Синхронът между две враждуващи доскоро страни лесно може да бъде обяснен. Просто

и КНСБ, и правителството имат нужда от взаимност. Не е тайна, че разцветът на синдикатите у нас бе по времето, когато преобладаваше държавната собственост.



Профсъюзите не виреят при сериозен частен инвеститор,



решил да печели от купеното от него предприятие. Той няма да се съобразява нито с техните традиционни заплахи, нито с разточителните колективни трудови договори, превърнали много синдикални лидери в местни феодали (справка "Нефтохим").

При положение обаче, че по-голямата част от собствеността е вече частна, един синдикат има нужда от някой, който да поддържа илюзията за неговата значимост. В случая правителството е идеален инструмент за това - периодичните срещи с премиера безспорно повдигат авторитета.

От своя страна правителството също извлича дивиденти - освен че си осигурява ефимерен социален мир, то



може да се хвали на международно ниво,



че зачита социалните си партньори (за разлика от България в Европа смятат тристранното сътрудничество за задължителен елемент на демокрацията - неслучайно Иван Костов си спомни за синдикатите точно преди посещението на генералния секретар на ЕКП Емилио Габальо).

Митингът на 22 март се вписва чудесно и в другата линия, по която правителството активно използва КНСБ - потушаване на социалното напрежение. И управляващите, и синдикатът са наясно, че на много места недоволството вече е достигнало точката на кипене и всеки момент може да избухне. Тактически е по-добре то да бъде канализирано, отколкото да се остави да се развива стихийно и да не може да се контролира. Един режисиран митинг е по-удобен от гражданско неподчинение, което може да има верижен ефект и да обхване много региони.



И тук ролите в спектакъла са отдавна отрепетирани.



"Пробен камък" бе голямата железничарска стачка преди 2 години, която блокира за няколко седмици БДЖ.

КНСБ, в която членуват две от най-големите федерации в този бранш, не само че не ги подкрепи, но и публично се разграничи от тях. "КНСБ не само не ни помага, но и ни манипулира. Веднъж ни казват едно, след това - друго", в прав текст обявиха стачкуващите, много от които по-късно бяха уволнени. Простестът се провали, а транспортният министър Вилхелм Краус се окичи със славата на "железен" министър. Желязко Христов обясни абсурдното си поведение с интригите между двете федерации в КНСБ.

Още по-показателно бе поведението му по време на стачката на миньорите от ГОРУБСО, които слязоха в забоите, протестирайки срещу ниските си и неизплащани с месеци заплати. Желязко Христов първо се срещна с властта - с Евгений Бакърджиев, Муравей Радев, Иван Нейков, после отиде при миньорите да им сведе условията, а накрая публично застъпи позиция, която бе много по-близка до мнението на кабинета, отколкото до правата на миньорите. Муравей Радев излезе "мъж на място", а в ГОРУБСО не искат и да чуят за КНСБ.

На практика синдикатът не подкрепи нито един от по-големите протести през последните 3 години - нито този на данъчните, нито на уличните търговци срещу касовите апарати, нито конфликтът във Варненската корабостроителница... Звучи парадоксално, но КНСБ



влагаше повече усилия за потушаването на стачките,



отколкото за организирането им. Няма спор, че много от протестите са недообмислени, а исканията - нереални. Ролятата на синдиката в такъв случай обаче не е публично да се отрича от членовете си, а да им осигури поне юридическа защита (много от стачкуващите бяха уволнени, защото не познаваха закона за трудовите спорове) или да ги консултира докъде могат да отстъпят при преговорите. Но всичко това трябва да става при закрити врати, а не чрез медиите.

За нежеланието на КНСБ да се занимава с подобни протести има и друга причина. Става дума за класически сблъсък на интереси. В много от предприятията



КНСБ се явява пряк работодател



чрез приватизационния си фонд "Труд и капитал".

Фондът бе създаден по време на първата вълна на масова приватизация с лозунга, че ще купи акции от предприятията, за да ги спаси от ликвидация. Мнозина повярваха и "Труд и капитал" се нареди в първата петица по набран капитал. Това му позволи да придобие солидни пакети акции в някои от апетитните фирми. На други места влезе чрез РМД и управление на преференциалните акции, полагащи се на работниците.

Схемата обаче има основен недостатък - тя осигурява собственост, но не и свеж капитал за инвестиции. Затова и повечето предприятия скоро изпаднаха в кома, а работниците се оказаха в капан -



не върви да протестираш срещу самия себе си



В предприятията, които все още работят, се появява друг конфликт. Да вземем например протестът на уличните търговци. Когато те потърсиха помощ от КНСБ, Желязко Христов не ги подкрепи по принцип, а им обеща да ги уреди с по-евтини касови апарати, разсрочено плащане и други преференции. Предложение, подхождащо на печен търговец, а не на синдикалист. И в това няма нищо чудно - просто "Труд и капитал" е основен акционер в "Оргатехника", където се произвеждат касови апарати. И естествено пред възможността за бърза печалба синдикализмът минава на заден план.

В този аспект се вписва още един парадокс от миналата година - Желязко Христов обяви шефа на Агенцията за приватизация Захари Желязков за най-добър партньор на синдиката. Доста странна постъпка, като се има предвид, че АП и профсъюзите нямат никакви отношения. Точно обратното - АП отказа на синдикатите да им дава информация за социалната част от сключваните договори. Не е тайна, че точно частта, засягаща запазването на работните места, масово не се спазва. АП отклони и предложението да се създаде орган за следприватизационен контрол, който да се управлява на трипартитен принцип. За какво партньорство става дума тогава?

Жалкото в случая е, че покрай заиграването си с кабинета, КНСБ пренебрегва онази област, в която доскоро нямаше конкуренция - експертните разработки на социални закони и механизми за регулиране на работната заплата. И вината не е в експертите. Просто новата политика на синдиката предполага съобразяване със спуснати "отгоре" планове и обезмисля разработките им.

Стратегията на КНСБ си има слабо място - напрежението по места продължава да се трупа и то ще избухне със или без нея. Май е време КНСБ да си спомни, че нито един проправителствен синдикат не е просперирал дълго. Примерът с "Промяна" е още пресен.