Историята се повтаря като фарс - използвам познатия афоризъм поради натрапващото се впечатление, че не сме се изменили много за 6-7 десетилетия. Независимо от различните декори кампанията срещу акад. Благовест Сендов, зам.-председател на 37-ото народно събрание, сякаш е копирана от акцията срещу Димитър Пешев, подпредседател на 25-ото.

25-ото народно събрание гласува закона за защита на нацията (едно от заседанията ръководи Пешев), присъединяването към Тристранния пакт, обявената война на Англия и САЩ; изобщо с неговата формална санкция се узаконява цялата политика на фактическата диктатура. Пешев е един от дисциплинираните членове на правителственото мнозинство. Той гласува безотказно и до акцията през 1943 г., и след това.

Може да има известни основания предположението, че неговата подписка в защита на българските евреи е подбудена от царя. Може и царят да е решил да използва авторитета на Пешев. Факт е обаче, че през 1943 г. военната обстановка коренно се променя. Пред Борис изниква въпросът за отговорността пред очертаващите се победители. Това именно налага промяна в политиката и е прекратена депортацията на българските евреи, макар беломорските преди тях да са лесно пожертвани и пратени в "Треблинка". Но политиката не бива да се отрича заради все още силния съюзник Хитлер. Това налага да се жертва Пешев. И той е снет от ръководството на Народното събрание.

С основание българският народ се гордее със спасяването на българските евреи. Тъкмо с неговата толерантност царят се оправдава пред фюрера. Истината е обаче, че при диктатура общественото мнение нито има възможност за широка изява, нито властта се съобразява с него. Видни българи и авторитетни обществени органи още през 1940 г. енергично се противопоставят на антисемитския закон за защита на нацията, но не успяват да повлияят на правителството и депутатите.

През 1943 г. обстановката вече е друга и общественото мнение става изгодно на диктатурата - с него властниците оправдават пред Германия отказа си от подписаната спогодба за окончателното решаване на еврейския въпрос. А пък от царя е снета всякаква отговорност.

Парадоксално е, че за възвеличаването му като спасител на българските евреи помогна и официалната пропаганда до 1989 г. Тя изтъкваше ролята на народа ни, но пренебрегваше ролята на другите фактори - обрата във войната, изричните предупреждения от САЩ и Англия.

Българската общественост бе слабо уведомена за депортацията на беломорските евреи. За доблестните протести на неколцината опозиционни депутати - най-вече на Мушанов и Стайнов - проводени с обичайните дюдюкания и тропания в парламента. Толкова време изтъквахме заслугата си за спасението, а премълчавахме и прехвърляхме другиму отговорността за гибелта, че наистина мнозина повярваха в легендата за цар Борис като спасител на евреите, ознаменувана с паметна плоча в Израел.

Историята и преди, и сега се преиначава уж в името на националното самочувствие. А всъщност - за да се припише славата на една личност (Борис, Живков), или на една система (монархията, комунистическата партия). Не искам да се зачерква вината или заслугата на когото и да е. А да се възприеме за нормално, че гордостта за спасението е неотделима от отговорността за жертвите. Това не принизява, а възвисява националното достойнство.

Новата едностранчивост - за царя като спасител - породи шок в някои страни. Опровергаването й (както и на старата - за спасителя Живков) бе обявено за антинационално. (Сякаш Живков или Борис са нацията!) Шумната кампания послужи на управляващите да отстранят от поста му зам.-председателя на парламента акад. Сендов. Така той повтори съдбата на предшественика си Пешев. Поради същата вина - осмелил се е да не се съгласи с една официална позиция. Дързостта да се погледне многостранно на истината отново бе заплатена.

Отношението към историческите личности никога не е еднозначно. 200 години след Френската революция жителите на град Арас не могат да стигнат до съгласие за паметник в чест на бележития им съгражданин Робеспиер. За едни той е велик революционер, за други - цареубиец. Не е еднозначно и отношението към съвременните държавници. Това е характерно за демокрацията.

На българския гражданин се забранява да има собствено мнение за миналото. "Канонизирането" на цар Борис, държавник със спорно място в историята, не е ли всъщност подготовка за забрана на критиката към днес управляващите? Това много напомня на толкова препоръчваните режими до 1943 г.

Дали пък историята не се повтаря като трагедия?