|
Но неизброимите рояци мухи са си тук. Миг след като съм напълнил чашата с кока-кола, те вече плътно са накацали по ръба и сякаш се опитват да я отмъкнат нанякъде. Ако Повелителят на мухите съществува, той със сигурност се е заселил край Елшица.
- Като кучета сме, мърмори местен жител. Даже и животните не могат да се хранят.
- Ей за това става дума - маха с ръка мъж на видими тридесетина години, заседнал над чашата в нажежения ранен следобед. Край двете железни масички пред миниатюрната кръчма-кафене се мотаят още трима-четирима мъже. Другото е пустош.
Само преди броени дни жителите на панагюрското село написаха поредната глава от неизброимите парадокси на българския преход. Те организираха екологичен протест, с който искаха да бъде спряно изпълнението на екологичен проект!
Клин клин избива ли?
Точно под селото, върху 980 декара, е хвостохранилище "Елшица". Десетилетия наред то е събирало отпадъците от флотационната фабрика, обслужвала открития и закрития медни рудници. Сега те са изчерпани, фабриката е спряна. Но в продължение на години, духне ли "горнякът", ситният прах се е разпилявал върху някога най-плодородните земи. Посивялото поле едва ли скоро ще се съвземе от последиците на "непрекъснато растящото благосъстояние".
Още отпреди петилетка пък са първите планове за рекултивация на хвостохранилището. Зад тази купешка думичка се крие стандартна технология. Цялата площ на хранилището се залива със специални полимери, които не позволяват да се разнася прах. После се нанася хумусен слой от поне 30 см и върху него се садят треви и дървета. Това се прави навсякъде по света. Върху някога свръхзамърсени терени се вдигат цели паркове.
Особеното в случая с Елшица е, че вместо чиста земя върху хвостохранилището се нанася друг отпадък - утайката от градската пречиствателна станция на Пловдив. От 1984 г., когато е пусната в действие, тази станция обработва битовите и промишлените води на втория ни по големина град, а отпадъкът се трупа край Катуница.
Какво има в битовите води е ясно - от това са и вонята, и мухите.
Но в черната, миризлива, спечена от слънцето маса има и доста от Менделеевата таблица - олово, кадмий, мед, цинк, манган, хром, никел, кобалт... И всичко това в концентрации, надхвърлящи многократно пределно допустимите норми.
Освен това утайката е пълна и с всякакви други отпадъци - пластмаси, спринцовки, гуми... Което се вижда отгоре, се събира и нощем се изгаря. За другото - кой да ти рови.
Вярно, цялото това химическо "богатство" и повече, си го има и в отпадъка, натрупан в хвостохранилището, макар и не чак в такива концентрации. Замърсяването на почвите и водите с тежки метали все пак е едно от проклятията на минната ни промишленост. И на десетки места в страната вече се хвърлят щури пари, за да се ограничат последиците.
Пари се хвърлят и тук - може би по аналогия със старата мъдрост, че клин клин избива. Но отрова отрова...
Енергията на идеите
"Да превърнем енергията на идеите в енергия на делата." Този стряскащ с безсмислието си надпис още стои гордо на фасадата на една от сградите на бившата мина.
Накъде ще избият идеите и енергията на хората от селото - не е ясно. Засега те веднъж преградиха пътя на камионите. Инициативен комитет от трима души продължава да се опитва да се бори срещу продължаването на проекта.
В актива на комитета има почти всичко възможно: Има експертно становище от Националния център по хигиена. Според него утайката представлява здравен и екологичен риск, ако се допусне да бъде подложена на ветрова и водна ерозия. Да не се допусне - почти няма как. Като капак на всичко край хранилището минава Елшишка река, която пък се влива през Тополница в Марица. А Тополница и без това е една от най-тровените реки в България.
В становището пише още, че почвата не може да се използва за пасище (както се прави обикновено след рекултивация) и за отглеждане на растителни култури от хранителната верига на домашни животни и на хора. Тежките метали в утайката имат кумулативно действие (натрупват се в организма) и поразяват нервната и кръвотворната система, черния дроб, бъбреците. Далечните ефекти са вероятни мутации, както и развитие на тумори.
Инициативният комитет има още: становище от Национално движение "Екогласност" срещу проекта; четири протокола от анализи на утайката; докладна записка до вицепремиера Петър Жотев от пазарджишкия областен управител и от кмета на община Панагюрище; опитва се да привлече за каузата си и депутатите от региона. Има и декларация от общо събрание на жителите на селото.
Всичко изглежда напразно.
- Като че ли започнаха повече да карат, сигурно вече са стигнали трийсетина хиляди тона, обяснява Ангел Петров, който оглавява инициативния комитет.
- И сега какво, питам.
- Всяка седмица сме решили да правим по нещо, има и международни екологични организации, обяснява Иван Атанасов, също член на инициативния комитет. - Като няма какво друго, ще натоварим един камион и ще го караме в София. Щом е толкова безопасно, нека наторят градинките пред Народното събрание...
Накъде ли ще избие енергията на идеите?
Цената ли решава всичко?
- Вече започнахме да получаваме и заплахи, обяснява Иван Атанасов. - И защо? Държавата, вместо да даде пари да рекултивира хвоста, ти доставя нещо даже по-опасно.
В двете дебели папки, събрали документите по случая, има и изрезка от централен всекидневник с изразителното заглавие: "Екологична бомба цъка край Катуница". Там се описва какви са опасностите, ако отровите от натрупаната утайка се просмучат в околните реки. Излиза, че вместо да се ограничи поражението там, то изведнъж се умножава.
А иначе битката между изпълнителите на проекта и инициативния комитет се води по класическите правила на епистоларната война. Кметове от околните села вече са написали благодарствени писма, че е спряло запрашаването на околността.
- Това е хубаво и трябва да стане, казва Ангел Петров. Но последствията от тежките метали може да са по-страшни. Нека работи същата фирма, но да е по класическите методи.
Изпълнител на проекта е ЕТ "Марин Благиев" от София. Според хората от инициативния комитет вече е имало друг проект, приет от междуведомствения експертен съвет на Министерството на промишлеността (което го финансира) още през 1987 г. Той започнал да се изпълнява от януари 1999 г. и е минал през всички изисквания - оценка за въздействие върху околната среда, публично обсъждане, съгласуване с Комитета по горите и Министерството на околната среда.
През април 1999 г. обаче Марин Благиев внесъл предложение за ново, по-евтино технологично решение, което предвиждало използването на утайките от пречиствателната станция. Министерството, вече на икономиката, спряло стария проект и започнало процедури за обсъждане на новия - независимо от отрицателните становища на РИОС - Пазарджик и на общината в Панагюрище.
Крайното решение на експертния съвет дошло на 9 септември. Той възложил проекта на едноличния търговец. Общата му стойност е 5 880 850 нови лева.
Екологичното министерство пък издало разрешение за превоз на 400 тона утайка дневно. И така си върви и до днес.
Запитана от "Сега" министър Евдокия Манева заяви, че не би допуснала да се изпълнява проект, който не отговаря на екологичните изисквания. Според нея хвостохранилището в Елшица не отговаря на тези изисквания, но проектът, който се осъществява в момента - отговаря.
Всъщност в момента се осъществява компилация от двата проекта. Извършени са две проверки на място и са направени подобрения и изменения в проекта на Благиев, който ние не одобрявахме, твърди екоминистърът. И допълва, че сега се изпълнява една част на другия проект, която е одобрена и с този вид на изпълнението министерството е съгласно. Друг е въпросът със заплащането, защото се оскъпява проектът, но това е вече работа на Министерство на икономиката, обясни г-жа Манева.
Хората в Елшица обаче така и не са получили отговор от екоминистерството какво всъщност става. И защо продължават да вървят камионите. Дали пък за пореден път нечия цена не решава всичко?
А сега накъде?
Хората от инициативния комитет са странна спойка.
Ангел Петров е общински съветник от БКП. Доскоро работел в мината, сега я кара по случайни строежи. Иван Атанасов пък се определя като член на СДС и е председател на частното земеделско сдружение в селото.
- Какво пък земеделие може да има тук, питам със съмнение.
Наоколо е пустош и камъняк - с оня особен червеникаво-кафяв цвят, характерен за подобни рудници. Най-краткият път от магистралата до Елшица - през Калугерово, е тесен паваж, реден вероятно преди много десетилетия. Някъде в средата на 30-те всъщност започнала да работи подземната мина. Откритият рудник тръгнал през 60-те. Със сигурност този път не е виждал поддържане от десетилетия. Той се гърчи нагоре по склона, целият е изкорубен, тук-таме направо се губи. И по целите му 8 километра няма какво да ти напомни за човешко присъствие.
- Е, имаме лозов масив, малко череши, обяснява Атанасов.
Ангел Петров пък допълва, че изкарват по стотина килограма жито от декар.
Селото има към хиляда жители, но със спирането на мините и на фабриката животът постепенно си отива. Вярно, почти всичко вече е разпродадено, но приватизаторите засега не са особено ентусиазирани да развият ново производство. И всичко върви на доизживяване.
Така гледа на нещата оня мъж с обедната ракия, когото така и не питах за името: - "Никъде не работя. И за какво? Ако отидеш някъде, каквото изкараш, даваш за път. Или за квартира. Е, изкярихме, че се хванахме за зелено. Като се хванем за бяло, тогава ще го мислим..."
После уморено маха с ръка и вдига във въздуха поредния роя
мухи.
|
|
|
|