|
Роден е през 1936 г. Завършил е журналистика в Софийския университет и драматургия в Московския киноинститут. Сред най-известните му пиеси са "Последната нощ на Сократ", "Страшният съд", "Животът - това са две жени", "Любовни булеварди", "Другата смърт на Жана д`Арк", "Истинският Ивайло", "Разпята събота", "Носете си новите дрехи, момчета". Издал е много стихосбирки, сред които "Аз питам!", "Реквием" и "Спасете нашите души!". Последните му книги са есетата "Убийците са между нас", стиховете "Стъпки по облаците" и романът "Мравки и богове". Преди 10 ноември 1989 за период от 9 години е забранено творбите му да бъдат публикувани.
- Виждам, че сте отдаден на репетициите на "Любовни булеварди" в театър "София"...
- Да, и се чувствам щастлив, в друг някакъв свят, сред хора идеалисти, готови в името на изкуството да се лишат от всичко. Съжалявам, че по едно време се бях унизил да се занимавам с политика. Омръзна ми да ме питат какво мисля за Иван Костов, за Елена Костова и т. н. - не си заслужава.
- Не си заслужава ли? Но се надявам, че не сте вече безразличен към това, което всъщност става?
- Пред търпеливия ни народ се разиграва жалък водевил, маските на действащите лица са банални до повръщане. Гледам по телевизията: чехите трошат витрините на Прага заради това, че там са допуснати да заседават Световната банка и Международният валутен фонд, ние тук ги посрещаме с метани. Там протестират против глобализацията, която застрашава националната им независимост, ние тук обявяваме това за главна цел на националната ни политика. Те ли са "пещерни вандали", ний ли сме подлизурковци? Ний май пак така ги ругаехме чехите и през 1968-а. Те лягаха пред съветските танкове, а ний викахме "ура" подир танковете... Не знам, не ме интересува вече. Щом народът мълчи - значи е съгласен. Всеки народ сам кове съдбата си.
- У нас също протестираха на площада - шепа комунисти.
- Това е закономерният епилог на политическия ни водевил: хората започнаха да тъгуват за "доброто старо време" на комунистическата диктатура. А няма по-страшно от това. Социалното неравенство ражда комунизъм. Бедният никога няма да си признае, че е справедливо беден, завистта му към богатите ражда омраза, омразата е майка на бунта. Така че тези, които използваха демокрацията, за да забогатеят за сметка на обедняващия народ - са истинските гробокопачи (спомняте ли си тази дума?) на демокрацията. Но не бойте се, нашият народ е кротък...
- Това лошо ли е?
- И Исус е бил кротък, но това не му е попречило да изгони с камшик търговците от храма...
- Затова ли управляващите у нас не зачитат народа, защото си трае?
- Напротив, управляващите затова обичат народа и са му благодарни, защото какво щяха да правят, ако не си мълчи и не си трае... Никой от тези момчета не е и сънувал, че ще става министър или нещо повече. Никой от тях не е управлявал дори едно село - по-лесно ли е да управляваш цяла една държава? Казвам това за тяхно оправдание. Те дойдоха на власт без опит, без екипи. Представете си: избират ви изведнъж за президент или министър-председател или за министър някакъв. Край вас има двама-трима приятели, но и те не искат. Започвате да се обаждате на бивши съученици или състуденти, но повечето от тях също не щат, понеже и те не са подготвени за такава работа. Разните кариеристчета обаче напират, ласкаят те, подмазват се и ти, щеш, не щеш - вземаш ги, обграждаш се със случайни хора. А в държавните дела съветниците решават всичко. Съветниците трябва да са по-умни и по-компетентни от държавника. Умът и талантът на държавника се състои в умението му да използва талантите и мозъците на сътрудниците си. За съжаление малцина осъзнават това. Случайно попадналият във властта човек си мисли, че се е издигнал, защото е по-умен от другите, въобразява си, че колкото по-високо се издига, толкова по-умен става. И види ли по-умен човек край себе си, гони го. Не дай боже пък, ако някой има доблестта да му каже истината в очите - обявява го за враг. Така долу-горе постъпваха с интелигенцията нашите държавници през последните десетина години.
- Но не става ли все така от Освобождението насам?
- Това сравнение често се споменава и аз май съм го правил, но е ужасно невярно! Строителите на новата ни държава след Освобождението (споменавам само министър-председателите и председателите на Народното събрание) не са случайни хора, това са все бивши борци за свобода: апостолите и участниците в Априлското въстание Стефан Стамболов, Захарий Стоянов и Георги Живков, опълченецът Димитър Петков, възрожденските писатели Васил Друмев (митрополит Климент) и Петко Славейков, радетелите за културна и църковна независимост Антим Първи, Тодор Икономов, Драган Цанков. Независимо от различията си всички тези хора са имали една цел: да реализират възрожденския си идеал за свободна и независима държава. Сега можем ли да се похвалим, че във властта участват подобни бивши борци за освобождаването ни от комунизма, имат ли те възможност да реализират идеала си за свобода и демокрация? Даже не е смешно. Веднага след 1989 година във Великото народно събрание наистина се мярнаха неколцина бивши политзатворници и лагеристи и някой-друг пишман дисидент, но всичките те набързо и твърде неелегантно бяха отстранени.
каре
---------------
Засега само Тодор Кавалджиев все още се мярка по глухите коридори на властта, но и на него скоро ще му видят сметката, защото е трън в очите на онези, които през комунистическо са си живели мирно и тихо и ако са се борили за нещо, то не е било за свобода и демокрация, а за доцентски и други звания. Казвам тези жестоки думи не за да се надсмивам. На никое от тези наши момчета и през ум не му е минавало да се бори против комунистическия режим, те не са и сънували, че комунизмът може да падне и поради това никой от тях не носи в душата си идеал за новото общество, което, щем не щем, трябва да градим и лишени от нравствената опора, която можеха да намерят в гореспоменатите изстрадали личности, да се заразят от техния идеализъм и саможертвеност, да наследят техния идеал за демократична и независима държава.
----------------------
Лишени от всичко това, те нямаха друг изход, освен да подражават на чуждите държави. Затова влизането ни в Европейския съюз и НАТО бе обявено едва ли не за национален идеал. Напротив, за народ, лишен от свой идеал, интеграцията с богати и мощни държави означава по-скоро опасност от асимилация. Младежите ни първи усетиха това и масово напускат потъващия кораб на родината си. Те няма да се върнат никога, с каквито и маскарадни Великдени и Рожени да ги съблазняваме...
- За какъв идеал говорите днес?
- В края на миналия век Вазов се моли на Бога:
"Недей оставя без звездица
моряка, в нощний мрак остал,
без утро мъничката птица,
народите - без идеал."
Преди малко казах, че народът ни е кротък, но това не е точната дума. Народът ни е объркан, в безпътица е, няма идеал, затова е инертен.
каре
--------------
Никой от държавниците ни през последните 10 години не можа да посочи на народа нов идеал. Да, разрушихме старите идеали и илюзии - и трябваше, но нови няма. Прагматизмът - да спечелиш пари, да си построиш къща, да се наядеш, да се напиеш - не е идеал. Прагматизмът събужда инстинктите, но не и високите духовни пориви. А само такива високи пориви могат да възкресят отечеството ни.
---------------
Ето за това става дума в новите ми "Любовни булеварди", държавниците сигурно ще ми се разсърдят, но дано младите хора ме разберат.
- Прагматизмът обаче помогна на управляващите да забогатеят.
- Това не е само безнравствена простащина, това е престъпление към демокрацията. Спомнете си Проектоустава на Дякона Левски, където пише за мечтаната от него "чиста и свята република", там той казва: "Ако някой злоупотреби със служебната си власт за своя изгода - да се накаже със смърт." Защо някой не предложи този закон за гласуване в Народното събрание? Смях в залата.
- Някой от управляващите търси ли ви за съвет?
- Понякога президентът.
- Разбрах, че сте се виждали няколко пъти с Ахмед Доган.
- Какъв политик е Ахмед Доган, не е в моите компетенции. Пък и той не е водил с мен разговори за политика, а за литература. Изненада ме със своята голяма начетеност. Апропо, попитах преди време един друг наш политик колко книги е прочел, колко пиеси е гледал. Той искрено се засмя - нямал време за такива глупости, бил зает с по-важни държавни дела... Оказа се, че Ахмед Доган знае за богомилите и за Емилиян Станев повече от мен, макар че специално съм се занимавал с изучаването на тази велика ерес. Познаването на литературата, освен всичко друго, вероятно му помага да разчита по-добре характерите на противниците си. Затова наблюдаваме как ловко си играе с тях.
- Вие сте се виждали и с цар Симеон Втори, според вас какви са шансовете му да стане действащ цар?
- Откровено му казах, че няма шансове. Едва ли би спечелил повече от 15-20%. За република през 1946-а не гласуваха само комунистите, но и всички земеделци, последователи на яростния републиканец Стамболийски, а и мнозинството от народа ни, възпитан в републикански дух от Левски и възрожденците. Освен това ний не случихме на най-добрата монархия. Трудно е да се забрави, че и Фердинанд, и Борис Трети ни въвлякоха катастрофално и в двете световни войни.
каре
------------
Симеон Втори е умен човек и каза, че сега не би се съгласил на референдум. "Аз не съм управлявал България - каза той, - никой не знае как ще я управлявам. Аз бих искал да бъде реституирана монархията и да управлявам България 4 години. Тогава сам ще обявя референдум и ако народът реши да си ида, ще си отида, без това да накърни любовта ми към България и към българския народ."
------------
- Сега искам да ви задам един деликатен въпрос. Вие сте публична личност. Заплашват ли ви?
- Да, твърде често. По телефона, писмено и по улицата. Че ще ме пребият, че ще ме убият, и децата ми, и жена ми. Веднъж дори един искаше да ме наръга с нож на улицата. Върви до мен и съска в ухото ми: "Ей там зад ъгъла ще те заколя!" Смешното е, че насреща ни се зададе полицай. "Сержант - викам му, - този иска да ме заколи." Сержантът обаче се направи, че не чу. Добре, че с мен беше Доротея, развика се и оня с ножа побягна, крещейки: "Аз пак ще те намеря..." Страшничко е, но да ходи човек с охрана е смешно, недостойно е. Независимо държавник ли си, поет ли си. Иначе как бих чул и добрите, и тъжните думи, които ми казват по улиците, по пазарите, в трамвая, във влака. Как бих разбрал какво мъчи и какво радва народа ми? Който се страхува от народната любов и от народния гняв, да си стои вкъщи, да се свре в скута на жена си и да си кротува там.