Някога бях чел една народна приказка за истинските крадци. Поисках да я прочета отново и се зарових в сборниците с народни умотворения. А там какво ли не щеш. Най-сетне в сборник XXXII открих търсената приказка. Тя се оказа записана в Кюстендилско и бе разказана на един от тамошните диалекти. Щастлив съм, че мога да я предложа на читателите на "Сега" в оригиналния й вид, без да обяснявам или модернизирам някои забравени вече думи. Важното е, че съдържанието на народното творение е повече от актуално и заслужава да бъде прочетено с едно съвременно отношение.

И така, имало едно време...

Един старец отишъл у усоето за дърва. Като секъл дърва у една шупляга, нашъл паре - пълна торба жълтици. Узел ги, отнел ги дома, поразмислил се, па рекъл: "Тия паре не са мои. Че прашам чии са, па че му ги дам". Коега къко прашал, свак викал:

- Тия паре са на някои крадци.

Он узел да прашуе кои са крадците. Прашувал тога, онога, свак викал:

- Крадците живеят у гората, там ги тражи.

Он станал, отишъл у гората и там намерил хайдуците. Прашал ги:

- Вие ли сте крадците?

А они рекли:

- А, не сме ние.

- Е какви сте вие?

- Ние сме хайдуци-комити. Ние не крадем, а убиваме крадците и лошите човеци. Узимаме им парете и ги даваме на сиромасите.

- Е, кои са крадците?

- Крадците са министрите и другите големци.

Старецът узел торбата с парете, айде, айде, та при министрите.

- Добър ден!

- Добър ден! Какво има? - рекли они.

Он им разправил. Рекъл:

- Намерих еве тия паре у гората. Мои не са, та искам да ги давам чиито са. Свак вика, че са на крадците. Я питах кои са крадците, а они викат, вие сте крадците. Та еве, донесох ги да ви ги дадем.

- А-а! Ние сме най-честни човеци! Ние не сме крадци, но, ели си ги донесъл, дай да ги чуваме, та да търгуваме с них, па що изкараме кяр, че ги делиме. А ти иди дири кои са крадците и кога ги одириш, дойди, уземи парете, та им ги дай; но до една година да дойдеш, гледай да не пресрочиш!

Старецът си излезъл. Прашувал тога, онога - свак честен - крадци нема. Минало се една година и он отишъл при министрите за парете.

- Добър ден!

- Добър ден!

- Е, - рекъл старецо, - нема ги крадците. Дайте ми парете!

- А, дедо, какви паре! Пресрочил си! Айде си иди! Ели ти рекохме да не пресрочиш?

Старецът си излезъл и рекъл:

- А-а! Истина министрите били крадците!

Тук приказката свършва. Макар и кратка, поуката й е голяма.

Казвам "поуката" и си мисля тъжно, че днес никой не прилича на нашия народен дядо. Разказах приказката на неколцина преуспели познати, а те ще се скъсат от смях и подигравки.

- Този твой старик, - хихикат те, - не е роден за нашето време. По днешните закони, той не е честен, а глупав. Дори в полицията няма да го изслушат, а ще му вземат жълтиците без протокол и квитанция. А камо ли да почука на вратата на Министерския съвет. Там ще го сметнат за смахнат и току-виж, че го пратили в старчески дом под патронажа на някоя дамска фондация...

Господата се забавляваха, но в думите им имаше нещо истинско. Те дори стигнаха до извода, че България не е мръднала наникъде, защото и фантазията й е една особена, пълна с главами персонажи. Вместо да тропа от порта на порта, дядото е трябвало да превърне жълтиците в чуждоземни рупчета и да завърти един алъш-вериш от Солун и Истанбул до Виена. Както правят някои днешни умници, превърнали торбата и министерския стол в бизнес-кушия.

Но, въпреки подигравките, дядото от приказката не е нито глупав, нито гламав. Той просто излиза от дълбините на времето, за да ни подскаже, че по тая пуста наша земя истинските разбойници не са в горите, а в кабинетите. Те си играят с народната пара, както си искат. Играят си с добрите хора, залъгват ги с данъци и празни приказки, учат ги на европейски маниери и хоп, без да се засрамят, винаги са на кяр. Такава е съдбата ни, казва народният разказвач, и без да се уплаши сочи министерските капи. Остава да ги посочим и ние, сегашните люде, та да може приказката да стигне до края си. И да свърши работата си...