Тръгнах оня ден към зеленчуковата борса да взема тикви със седем стотинки килото по-евтини, обаче на паркинга пред блока какво да видя - някакъв тип се върти около моята жигулка, 28-годишна, изминала е повече път от корабите на Колумб и Магелан взети заедно и е апетитна хапка за търговците на старо желязо.

- Марш! - втурнах се към типа - Само да си я натоварил пак на каруцата, фамилийката ти...

В този момент се блъснах в нещо като кея на варненското пристанище. Огромна длан, в която биха могли да гнездят влюбени щъркели, ме сграбчи като коте за врата и ме вдигна до ниво висок партер, така че видях комшийката баба Петранка, пържеше си яйце в кухнята. "Сбогом, бабо Петранке, помислих си, ще ми липсва чепатият ти характер!" След това понечих да се простя и със слънцето, но гигантът, който ме държеше, изгрухтя "'Звинявай, шефе!" и ме обърна така, че задните ми части се насочиха към бабата, а физиономията ми се озова пред лицето на човек, когото след поредния опит за атентат в полицейските сводки винаги определят като "особено честен бизнесмен".

- Твоя ли е тая барака? - попита ме той.

В такива ситуации човек мисли особено бързо и правилно, затова незабавно изхриптях утвърдително.

- Монтафон, пусни го! - нареди той и грамаданът плавно ме приземи. - Давам ти сто лева за нея.

Според представителни проучвания на социологическите агенции за 93,7 процента от населението сто лева са цяло състояние и аз няма да седна сега да се цепя от колектива, но, от друга страна, не са ли това твърде малко пари за 28 години общи спомени, съвместни пътешествия и съботно-неделно лежане под четириколесната приятелка? Че то, дето има една дума, аз при жена ми не съм лежал толкова, колкото при колата...

Той усети колебанието ми и нервно се огледа:

- Да не би конкуренцията да ти е предложила повече? Ела, да обсъдим сделката.

Седнахме на задната седалка на джипа му "Хамър", паркиран напреки на булеварда.

- Ще правим трампа - каза ми особено честният бизнесмен, - ти ми даваш твойта барака, аз ти давам е тоя джип.

Знам, че такава кола си е жива беля, но признавам - изкуших се.

- Добре - казах почтително, - обаче вие с жигулката... Странно е някак?

- Няма как, нали полицаите започнаха хайки за кортежи от лимузини и джипове. Три дни поред ме проверяваха по три пъти, докато мина с джиповете от единия офис до другия и реших, че щом ме тормозят заради колите, трябва да ги сменям. Сега махам всичкото лимузина и джип, момчетата се качват на трабанти и запорожци, обаче повече от един от тях не се побира в такава кола, та трябва на всеки да намеря лична. Монтафона си хареса твойта жигулка, кажи ми, как да го разочаровам?

Спомних си въздушното преживяване и закимах утвърдително.

- Ами вие като останете без джип, на какво ще се возите? - попитах загрижено.

- Аз на трабантче не мога да се кача - сподели той. - Не знам защо, ама от време на време току ме стрелят или някой ми подхвърли динамит, ако не съм в бронирана кола, пиши ме в графата "загуби"! Затова си купих един булдозер от каменовъглена мина, огромно чудовище, само стомана и вериги! По това и с оръдие да стрелят, най-много да издраскат греблото отпред! А пък вчера един от конкуренцията нещо ми се озъби, като минах през него два-три пъти напред-назад с булдозера, баварецът му стана като рекламен стикер!

Сетне той се разбърза, имал да взима едни пари от едни хора, булдозерът на десета скорост повече от 15 километра в час не вдига, та за да стигнел до довечера до центъра, трябвало веднага да тръгва.

Сега и двамата сме много добре. Него не го спират полицаите, а пък аз, като продадох бензина от резервоара на хамъра, си платих парното за година и половина назад и ми останаха пари за два чувала зеле.