Рядко обаче обясненията са се подреждали според две така ясни политически позиции. Лявата интерпретация обяснява всичко със социалната маргинализация на имигрантите второ и трето поколение: причините са бедността, казва тя, нефункциониращото образование, липсата на житейски шансове, цялостната гетоизация на мургавите афро-французи. Дясната смята всичко това за празни клишета - ислямът, религиозната омраза и настъпващата към Европа интифада обясняват всичко. Islam is evil се повтаря в американските форуми, съпроводено от уточнения - не радикалният ислям, не ислямският фундаментализъм, не въоръженият с ислямска идеология тероризъм - просто ислямът.
Лявото обяснение е политически коректно - то почти съвпада с официалния публичен дискурс на политици и медии, възпроизвежда се дори от дясно ориентирани издания, които предпочитат да наричат въстаниците "младежи", "отчаяни имигранти", "размирници", "палители" или в най-лошия случай "отрепки", но рядко "мюсюлмани". Т.е. това ляво обяснение е нормативно: то филтрира фактите чрез ценности и идеали и така
смесва обяснението с предписанието
Така обаче има последствия. За дясното тълкуване остават широки неофициални и субкултурни полета, то може да си позволи да бъде брутално реалистично, почти расистко и контрафанатично, може да заговори с езика на омразата, така лошо цензурирана от официалния дискурс. То може да каже "ние, французите" срещу "те, арабите", забравяйки с лекота за "ние, гражданите" - и то вече без да го е грижа, че някой ще го обвини в расизъм. Опасността е, че то работи в полетата на нарастващата битова ярост, където е някак срамно да се повтарят официални либерални клишета - хората са уморени, искат твърди, безцеремонни истини. "Ако някой дойде да ми запали колата, ще го чакам с пушката си" - изказване на обикновен французин, от онези 86%, които яростно осъждат палежите.
По тези причини битовият подпрагов расизъм завладява все повече масовото политическо безсъзнателно, което в размирните времена иска безпогрешна ориентация за това кои са добрите и кои - не. Заедно с немного мълчаливото американско мнозинство все повече хора в католическа и протестантска Европа си повтарят автохипнотично: "Ислямът е зло." Оттук до рецептите за радикално решение (Еndlosung) стъпката е само една и изобилните радикални рецепти в електронната субпубличност демонстрират това - от "Отивайте си в Мароко!" през "Последвайте примера на Путин в Чечня!" до лаконичното "Неутронна бомба!" (това са автентични цитати от електронни форуми).
Ще се опитам да посоча сложността и комплексността на причините дори с риск да бъда обвинен, че отказвам да заема ясна позиция, лява или дясна.
Това, което се случва, е
взривоопасна комбинация
от най-хетерогенни неща -
от парадокси на френското колониално наследство, съчетани с настоящата технологическа революция, от липса на политическа визия и воля за справяне с проблема (Ширак, както отбелязват световните вестници, изчезна от хоризонта и прехвърли отговорността на своите министри) до все по-набиращата увереност ислямистка пропаганда, работеща едновременно със собствено европейски и собствено ислямски ценности и имаща за вдъхновяващ пример вълните на успешния тероризъм, до тътнещата отдолу, набираща мощ еврорасистка и американска контрапропаганда. Т.е. в причината няма нито само фанатична религия, нито само бедност, а има различни социални актьори, неблагоприятни социални и политически обстоятелства и няколко пласта история. Плюс неочаквани катализатори.
Започнала през 1830 г., френската колонизация на Северна Африка (Алжир, Мароко и Тунис), а по-късно на части от атлантическа и екваториална Африка минава през разни фази - първоначалните отмъстителни акции на френския крал спрямо нахалните местни султурани се заменят с "цивилизационна мисия" новите земи да бъдат превърнати в част от френската родина, а арабите и африканците - в просветени граждани с френска идентичност, гордост и достойнство. Съмненията на френските противници на това "разпиляване на ресурси извън Европа" са опровергани през Първата световна война, когато около 500 000 войници от колониите доказват лоялността си към френската държава. След Втората световна война обаче и настъпилия процес на деколонизация нещата се обръщат. Онези, които е трябвало да бъдат просветлявани и "издигани" до френските цивилизационни стандарти, се разделят на две основни групи. От едната се раждат африканските националистични елити, които значително по-рано от планирането на Дьо Гол извоюват независимост на бившите колонии. Другите трудно могат да бъдат наречени просто имигранти, защото в някакъв смисъл са повярвали в ценностите, които са им били пропагандирани десетилетия, и смятат себе си за френски граждани, които имат право да консумират "цивилизацията" на място - както като гражданска демокрация, така и като държава на благоденствието.
Започват обърканите и дългогодишни френски опити за справяне с колониалното наследство и свързания с него проблем на нарастваща имиграцията. Те могат да бъдат описани като игра на опити и неочаквани ефекти. На първоначалната официална програма за асимилация във френската гражданска култура още през 30-те и 40-те години африканците се противопоставят с negritude - студентско черно движение, което иска африканецът да приеме своето човешко достойнство именно като африканец, а не като французин, да поеме отговорността за собствената си история и традиция. Следват травмите на Алжирската война (1954-1962), ускореното разпадане на колониалната империя и неуспешните опити за френска неоколониална общност, последвани от нещастни френски военни авантюри в Камерун, Мавритания, Габон, Конго и Чад. А после идва неуспехът на "зоната на франка", която води до тежка инфлация в редица африкански държави през 90-те години. Следват ръст на имигрантския поток и шедьоври на политическа непоследователност - например през 70-те години метрополията-майка прави опит да хлопне вратата пред онези, които е искала да асимилира. Но не успява - идва ерата на голямото имигрантско нашествие, нарастващ електорат от чужденци с френски паспорти, никнещи като гъби ислямски граждански организации през 80-те години (впрочем подкрепяни от публичния антирасистки дебат и от законови актове на френската държава). Изследователи като Рива Касториано показват, че въпросните организации са приели за свои френските идеали за гражданско участие, интеграция в националните институции, достъп до ресурси и равни права, но едновременно се държат като корпоративни общности и създават всъщност не гражданска, а религиозна идентичност - принадлежност на отделния имигрант към една въображаема "умма", която надскача както конкретния произход на самите имигранти, така и лоялността им към Франция.
Със съмнителен ефект са френските опити за преход от "исляма във Франция", към "исляма на Франция" (т.е. за равнопоставяне на тази религия сред другите), а после яростните "дебати за фереджето", които са истинско изпитание, защото поставят под въпрос самия републикански универсалистки и секуларен идеал - крайъгълен камък на френската идентичност. Едва в края на това десетилетно натрупване на неуспехи и политическа неспособност се появява онзи тъжен резултат, който наблюдаваме днес - провал на френския интеграционен модел, криминализирани и фанатизирани гета със загубили илюзии младежи от третото имигрантско поколение, лишени от перспективи и с глави, промити от ислямистката пропаганда - и то в нейния терористичен вариант.
Така че обяснението може би е следното: в продължение на няколко поколения араби и африканци мъчително са установявали, че са
френски граждани, ала не съвсем;
децата им и децата на техните деца са изпитвали различни болки и са ги лекували с не най-подходящите лекарства - идеологии на обърнатия черен расизъм, религиозния фанатизъм, затворената субкултура на гетото - което е формирало нещо като контраидентичност, базирана върху омразата. Към политическата импотентност на редица правителства да се справят с проблема са се добавили и неблагоприятни външни обстоятелства - икономическа стагнация, безработица, замяна на Студената война с нова, съзнателно произведена конфронтация между християнския Запад и ислямския свят. На този фон и в контекста на обща криза на модерната секуларност разочарованието от "френските граждански добродетели" и наследените заедно с тях гордост, съзнание за граждански права и достойнства лесно могат да се превърнат в своето друго - да бъдат изкушени и "преведени" на езика на една радикална религиозна пропаганда. Което внезапно ги превръща във взривоопасен хибрид между френско съзнание за права, ислямистки радикализъм, младежка гето-култура, исторически травми и модерни технологии. (Размирниците имат рехава мрежова организация чрез SMS и блогове.)
Настоящият опит за обяснение сигурно далеч не е съвършен в историческо и социологическо отношение. Но той има едно предимство - иска да покаже обърканата сложност на нещата, хетерогенното множество на различните "виновници", случайното съчетание на вътрешни сили и контрасили с външни, неочаквани контексти. А ако тази сложност бъде обяснена достатъчно просто, така че да стане част от масовото политическо мислене, навярно лесните и бързи радикални рецепти ще намалеят. А заедно с тях ще намалее и опасността те да се окажат сбъдващи се предсказания.