Оранжевият хаос, който обхваща демократизиращата се напоследък Украйна, натрапчиво пробива в световните медии: от сцената, едва-що възкачили се, слизат най-шумните лица. Остава им се, но слизат. Други - напротив, не могат да се измъкнат изпод прожекторите. Тях пък популярността ги изнервя, пречи им. Такъв е президентският син Андрей Юшченко, двайсетинагодишен юнак, когото вестниците галено величаят "царевич". Общественото мнение и медиите в Киев, несвикнали на изненадите и eкзотичните правила на демокрацията по време на преход, са объркани от разкоша, в който се вихри хлапакът, от сделките, които фирмите му въртят, от имотите, които те завладяват, от цената на колите му, на вечерите му, дори на мобилния му телефон. Публично пресмятат, че цената на новото му БМВ надхвърля президентската заплата, която таткото би получил за цели двайсет и пет години!

Това се разисква продължително време и всичко се върти в кръга на обичайната в такива случаи въздишка



"За това ли се борихме?"



Докато изведнъж избухва истинската бомба: чевръстият принц се е сетил да регистрира на свое име символите на "оранжевата революция" и притежава всички права върху стоките и сувенирите на популярното движение. Значки, емблеми, байрачета, картички, химикалки, ключодържатели, шапки, фланелки, чанти, гуменки, наколенки и каквото ви дойде на ум се произвеждат и продават в Украйна и по целия свят само със съблюдаване на търговските му права. Патентовал революцията, дяволът!

Даже ако утре с оранжевите знамена тръгнат да свалят баща му, той и от това ще тури добри пари в джоба си. Впрочем, таткото се задоволил да каже, че законът е спазен и че момчето все пак трябва да си изкарва хляба. Ресурсът на шокиращия "патент" се оценява различно: от 100 милиона евро до милиард и половина - два. Вероятно се имат предвид огромният пазар на страната и също тъй огромната украинска диаспора в Европа и Америка. "Ловко, Андрюха!", писа по този случай един емигрантски вестник в САЩ...



Да се "патентоват" идеи, дори идеали



не е чисто нов трик на Изток. Да се учредяват наследствени и търговски права върху всенародни надежди, усилия и подем, да се осребряват доверие и упование - също. Търговците в храма чет нямат, нито пък свършване. Истината е, че докато едни водят своята борба в полето на честта, прокламират своята правда, воюват за промени и народни добрини, докато изгарят в риск, полемика и страсти, други регистрират, завладяват, запазват периметри в политическото пространство. И чакат своя час...

Сега, шестнайсет години след необичайния (и вече позабравен) за България изблик на вяра и възторзи, установяваме как зад гърба на митингите най-хитрите (а между тях задължително и най-невзрачните) са успели да превърнат идеите в търговски марки. Регистрирали са ги на свое име и оттогава само това правят - да предявяват някакви права. Правилата на бизнеса позволяват това и, значи, трябва да се играе по тези правила. Да се превърне



политическият живот в бизнес



Всъщност по едно определение от зората на демокрацията, политиката е именно "бизнес без хесап" - не се прави, нито пък се дава някому сметка. Но животът, така или иначе, тегли черта под всичко.

Ако се вгледаме сега, лесно ще установим как повечето от най-епичните сражения в новата политика всъщност повтарят битката за апетитната синодална свещоливница, която раздели и омаскари българския църковен живот. Сума ти партии се изпоразцепиха именно защото не можаха да се споразумеят кой да издои докрай идеите, с които влязоха в полето на политиката. (Кой да държи партийния цвят - също). Трябва да се признае, че в това доячките - някои от тях наистина знатни! - преуспяха на това поприще повече от доячите. Така след години на междуособици и роене някои партии днес наподобяват източени кухи фирми и сраженията се водят наистина само за едната търговска марка, която дава право да се превъртат пари и електорат или просто да се съществува в политическия регистър, да се показват притежателите й по телевизията и отчуждено да ломотят за правата си и за вижданията си в политическия бранш.

Така във времената преди десети ноември, когато да се купи автомобил, апартамент и каквото и да е не беше така просто, имаше



една симпатична хитрина:



сдобиваш се срещу скромна сума с някаква развалина и после с нови части, нов мотор и ламарини си сглобяваш истинска кола. Купуваш номера, регистрацията тоест. Този трик днес е също тъй разпространен, когато става дума за регистрацията на някои мощни в миналото партийни марки. Е, сега, след изборните резултати, безжалостно се видя, че повечето от тези таратайки просто не вървят. Спират. Но дори като старо желязо те все още имат цена за онези, които ги завладеят. И междуособиците няма да имат край...

Защото идеите не пораждат права. Затова пък правата пораждат идеи. И все търговски...