Голямо гайле на българския политически живот е дясното пространство.
С времето беше лесно. След 10 ноември обявиха, че е тяхно и край. Никакви претенции към него от страна на конкурентите, в ония години все още неосъзнали метафоричната максима на пазарното общество: "Time is money".
Реализирането на десния пространствено-времеви континуум чрез респективното реституиране и на пространството обаче им се опъна.
Десноцентристкото пространство прихвана отечествения дружбашки вирус от щама "Двете земеделски партии се обединиха и станаха три". В това пространство политическите субекти се роят бясно като насмукани с пролетна виагра пчелни семейства. Нереформираната съдебна система направо се задъхва в усилията да вникне в документацията им и да ги регистрира.
В периода на постмижитурската революция (когато индивидуално захранени с по 10 марки и чаша горещ чай сини ескадрони, ах, летяха и щурмуваха парламента и в устрема им милиони долари бяха вложени с надежда и любов) всичко като че ли тръгна към нормализиране. Иван Костов, опасал бравурно чело с лазурна лента, смачка претенциите на "присъдружните" партийни лилипути и сплоти от разнопосочния дотогава Съюз на демократичните сили единна желязна организация.
После тръгна десноцентристкото консервативно-едноклетъчно пъпкуване.
Никола Николов събра гастрономическата дружинка "Агнешки главички".
Христо Бисеров организира ЕКИП (помни ли някой какво означаваше това?).
Светлана Дянкова вече си имаше Консервативна екологична партия.
Евгени Бакърджиев атакува с някакъв псевдоземеделски съюз - радикали.
Богомил Бонев партизира няколко граждани в своята гражданска партия.
Венци Димитров вече бе измислил Партията на демократичния център.
Стефан Софиянски обяви своя Съюз на свободните демократи. И му олекна.
Самият сплотител Иван Костов наду мускули с Демократи за силна България.
Надежда Михайлова йезуитски изфракционерства Демократична алтернатива.
Георги Марков скочи начело на партията "Ред, законност, справедливост".
На демократично мислещите избиратели им се зави свят. Медиите закипяха от гневни възклицания и въпроси - няма ли да има край това фатално раздробяване?
Ще има край, разбира се. Когато свършат мераклиите за учители и вождове на десноцентристкия народ. Дефицитът на титанични лидери е единственият полезен дефицит в пазарното политическо пространство. Както и единственият стимулатор за центростремително оттласкване от дъното.
А юнаци вече почти не останаха. Още малко търпение, десноцентристки граждани! Едва след като и Филип Димитров, Васил Михайлов, Свободка Стефанова, Веселин Методиев, Екатерина Михайлова, Асен Агов, Николай Младенов, Христо Марков, Едвин Сугарев плюс десетината оцелели привърженици на синята идея се отграничат решително от легитимния СДС-председател Петър Стоянов, и регистрират личните си пъпки (пардон, партии), окончателно изпонапъпкуваният десноцентризъм, преодолял трудния пубертет, ще поеме по пътя към обединението, което да му направи силата.
И най-накрая ще издигне мечтаната от синия електорат единна кандидатура за резервен касиер на единствената банишорска бакалия.
|
|
|
19 Януари 2006
Поне да имаше реконтра...Хубаво , че поне е Четвъртък! 
